Естетиката на Хегел

Хегел заявява, че областта на естетиката е изкуството и по- точно, изящното изкуство. Казва, че „естетика” не е подходящо наименование за тази наука, защото естетиката е по- скоро наука за сетивото и чувството. Науката, с която Хегел ще се занимава е философия на изящното изкуство, както я определя той. Но той приема да я нарича естетика, защото тя вече е навлязла в ежедневието с това си значение.

1.      Природно красиво и художествено красиво

Хегел определя границите на естетиката в красивото в изкуството. То стои над природно красивото. Красивото в изкуството се поражда от духа, а той е по- извисенот природното, затова и създаденото красиво стои над природното. Дори лошите хрумвания на хората са по- добри от нещата в природата, защото в него винаги е налице духовността и свободата. Духът е истинното. То обхваща в себе си всичко. Красиво е само това, което е породено от истинното. Красивото в природата принадлежи на духа като негова непълна разновидност. Хегел заявява, че би било нелепо да се създаде наука за красивото в природата, защото науките се създават, когато има полза и необходимост от тях. При природната красота се намираме в сферата на неопределенотои нямамме критерий.

2.      Опровержение на някои съображения против естетиката

Възниква съмнение дали изящното изкуство е достойно за науката. То се намесва навсякъде, но принадлежи по- скоро към отпускането на духа, а субстанциалните интереси на съществуващото се нуждаят от напрежението на духа. Поради тази причина възниква идеята, че би било неподходящо да третираме научно нещо, което само за себе си не е от сериозно естество. От този възглед изкуството изглежда като излишество. Душата се разнежва заради изкуството. Полезността на изкуството, което е лукс за душата не може да се докаже, но защитниците му трябва да могат да изказват повече ползи, отколкото вреди. То може да бъде посредник между разума и сетивността, склонността и дълга. Но по този начин то не става по- достойно за разглеждане, защото разумът и дългът са непримесими и не се нуждаят от такъв посредник. Още повече изкуството губи стойността си само по себе си, щом се явява само като средство. Формата му винаги носи вреда, защото си служи с измама, животът му е привиден. Аргументът е, че една крайна цел, която е истинска в самата себе си, не трябва да се реализира чрез измама. Има се предвид, че нещата, които виждаме в изкуството не са реални, а само наподобяват такива. Само истинското може да породи истинно. Но самата привидност не е зло. Тя е съществена за същността, истината не би могла да съществува, ако не се привижда. Истинската действителност съществува отвъд усещанията и външните предмети. Не бихме могли да разпознаем същността й, без да имаме привидно истинното. Същността се проявява под формата на хаос. Изкуството премахва привидността и измамчивостта от нея и й придава една по- висша същност, която е сътворена от духа. Наличното битие на изкуството е по- истинско, отколкото това на обукновената действителност.  Друга предпоставка, която отхвърля изкуството като предмет на науката е, че в природата всичко е закономерно и необходимо, а на духа е присъщ произвол, което не се вписва в критериите на науката. Изкуството не е независимо и свободно, а е служещо. Но както то може да служи на други цели, така го прави и мисълта. Науката също не тръгва от самата себе си, а от други определения и отношения. В един момент се откъсва от подвластността и се издига до истината самостоятелно. Там се изпълва със свои собствени цели. По същия начин изящното изкуство постига свободата си и става истинско изкуство. Превръща се в начин на изказване и изживяване на Божественото, на най- дълбоките интереси на човека и на най- всеобхватните истини на духа.

Привидността е изкуството прозира вътрешното и предвещава чрез себе си нещо друго, защото винаги го извежда от себе си. Въпреки това, изкуството не е абсолютен начин, по който духът да бъде принуден да прозре своите истински интереси. Изкуството е ограничено. Може да изобрази само част от истинноста на предмета.

Хегел изпитва носталгия към древните времена, когато изкуството е давало удовлетворение на духовните нужди. В съвременното на него изкуство общото не е закон и максима, а е тъждествено на душата и чувството, затова определя времето си като неблагоприятно за изкуството. Духът губи идентичността си, а изкуството остава без своето най- висше определение. Губи необходимостта си и се пренася само в нашата представа.

Художествените произведения будят непосредствена наслада, съждени от страна на субекта. Съдържанието се разглежда от мисълта. Поради тази причина науката за изкуството е много необходима. Тук се появява заблудата, че изкуството предлага само философско разглеждане, а не и систематична проблематика. Проблемът е в представата, че философското разсъждение може да бде и ненаучно, а то е неделимо от научността.

3.      По- висшата субстанциална цел

Изкуството има способността да довежда до нагледа чувството и да разкрасява всички възможни материи.по същия начин разсъждаващата мисъл е способна да се занимава с всички възможни предмети. При наличието на голямо разнообразие в изкуството, различните чувства, които то трябва да задоволява се смесват. Подканвайки ни към разделянето им, те все повече се смесват и довеждат до софистика и скепсис. Разумността претендира да покаже как от тези противоречия произтича една по- висша цел. Необходимо е обединение в една крайна обща за всички страни субстанциална цел. Изкуството смекчава необуздаността на страстите. Издига човека над пленеността на природата. Заниманието с изкуството става теоретическо. Първоначално предизвиква внимание само към изображението, а в последствие и към значението му. Мерилото на достойнства и недостойнства на изображенията е отделянето на чистото от нечистото в страстите. Щом целта е субстанциална, очистващото съдържание трябва да се основава на всеобщност и същественост. Друга цел на изкуството е да поучава. Мерилото на тази цел е в ползата, която произведението носи на субекта. Изкуството е първият учител на народите. Ако целта за поучаване се разглежда в максимален обем, то общата природа на изображението ще излезе извън формата си и се получава една изопачена природа. А сетивната форма е тази, която прави едно произведение наистина художествено. Ако отречем целите на изкуството за харесване, развлечение и възхищение като съществени, излиза, че изкуството не носи в себе си определението си и крайната си цел. Ще излезе, че изкуството е само едно средство. Също има и морална цел. Това, че човек е добродетелен, не означава, че е морален. За да има морал е необходимо съзнанието за това кое съответства на дълга. Волята и природата си противоречат, а философията се стерми да снеме тази противоположност. Истината е разрешението й. Противоположността и нейните страни са в примирение, благодарение на истината. От това следва, че изкуството не трябва да служи на моралната цел. Задачата на изкуството е да представя истината чрез сетивни форми, да изобразява примирената противоположност. Целта се състои вътре в него- в самото изобразяване и разкриване. Другите видове цели не определят понятието на художественото произведение.
Още за естетиката