Модерни методи на философията

Етика

Античната грижа за себе си

За Античността е характерно, че обвързва доброто с полезното и приятното. Доброто се мисли с оглед на щастливия живот.

В писмото си до Менойкей Епикур изказва теорията си за това как човек трябва да се грижи за себе си, за да стигне до щастливия живот. Основен възглед за Епикур е удовлетворението от житейското пребиваване. За него заниманието с философия е процес на оздравяване на душата. Най- важното нещо е щастието. Когато човек има щастието, има всичко, а когато го няма, постоянно се стреми да го постигне. Заниманието с философия може да ни доведе до един хубав и щастлив живот. Мислите на човек трябва да са насочени към блаженството. Постигането на щастие е важно, но не бива да се посяга на щастието на другите хора. Човек трябва да се отнася добре с тях и така се постига спокойствие и равновесие.

Противно на интуитивното разбиране на повечето хора, при Епикур смъртта не се смята за нещо трагично. Такова може да бъде само нещо, което е свързано с някакви усещания, а собствената смърт е лишаване от усещания. С настъпването на смъртта ние преставаме да бъдем способни да получаваме удоволствие или страдание. И това дори допринася за теорията на Епикур за щастливия живот, защото като знаем, че със смъртта приключва всяко усещане, нямаме причина за страдание. Ако човек смята, че собствената му смърт е нещо тъжно, той ще иска да я избегне, което е навъзможно и по този начин сам ще си причини нещастие. Докато се придържа към разбирането, че смъртта не е тъжна, няма и да желае безсмъртието си и ще може да се наслади на живота в пълнота. Изобщо човек не бива да се бои от смъртта, защото не би могъл действително да се срещне с нея. Докато човекът съществува, смъртта я няма, а когато тя настъпи, човекът вече си е отишъл. Затова няма допирни точки между живота и смъртта, тя не присъства в живота и не заема никаква важна част от него. Не бива нито да се стремим към смъртта, нито да бягаме от нея. Важно е човек да се наслади на живота си, без да се притеснява за края му. „Затова и правилното знание на онова, че смъртта няма никакво отношение към нас, прави смъртността на живота по- сладка (по- привлекателна, по- свързана с наслада), и то не затова, защото това знание прибавя към нея неограничено количество време, а защото отстранява жаждата за безсмъртие.”[1]

Добре е човек да има надежда в себе си, че ще настъпи и бъдещето, но не и да очаква, че това непременно ще се случи. Ключът към спокойствието е в това, че бъдещето не ни принадлежи изцяло, но не ни е и напълно чуждо. Както добре ни е известно, нищо прекалено не може да бъде хубаво. Така и Епикур съветва да се води един умерен живот, в който се извлича щастието.

Епикур прави разделение между естествените и празните ни желания. Някои от естествените желания са необходими за щастието, за спокойствието на тялото и за самия живот. За да бъде щастлив един живот, е необходимо да е налице телесното здраве и спокойствието на душата. Това директно отпраща към полезното. Нещо, което не  е полезно за нас, не би могло да бъде добро, защото възпрепятства и щастието. Затова човек има естествени стремежи към собственото си здраве и спокойствие. Когато човек постигне това, той спира да търси нещо, чрез което да постигне пълнота на благото. Нужда от удоволствие се изпитва, когато е налице страданието. С него си отива и стремежът към удоволствие. Удоволствието е вродено благо. То е критерий за всяко благо. Постъпките се преценяват по това дали ще донесат удовлетворение. Щастливият живот изхожда от удоволствието и приключва при него. Когато е налице липса на удоволствие и ние се стремим към него в душата ни се надига буря, която се успокоява с достигането на удоволствието. Важно е да се преценяват степените на удоволствие и да се избере най- мащабната. Понякога трябва да се избягват дребни моментни удооволствия в името на цялостното благо. Например, когато човек може да извършва действия, които са му приятни, но знае, че вредят на здравето му, правилният избор е да се откаже от тях, защото след това ще постигне по- голямото щастие да бъде здрав, така и душата му ще бъде спокойна. Или както беше казано по- горе, всичко трябва да се извършва умерено. Дори е възможно някакви страдания в живота на човек да доведат до някакво следващо щастие. Преценката се осъществява чрез критерия на полезността. Човек трябва да си дава сметка за бъдещите изходи от ситуацията и да умее да прецени кое ще бъде полезно за него да избере.

За да бъде щастлив, човек не бива да желае непременно най- голямото, защото тогава ше бъде вечно нещастен, че не може да го постигне. Малките неща носят дори по- голямо удоволствие, защото задоволяват необходимостта. Извън необходимостта е вече излишъкът. Най- малкото, което ни е необходимо е и най- ценно. Който го има и чувства удовлетворението от това, ще може в последствие лесно да постигне и по- големи придобивки. Най- щастлив е този, който се задоволява с малко, защото не страда от липсата на повече. Тази теза се приема добре и в християнския контекст, където алчността не се толерира, а в последствие Бог награждава скромните и добри хора. Действително, най- голямо удоволствие от лукса би изпитал този, който не е страдал от липсата му и не изпитванеобходимост да го притежава. Неговата душа не е обременена от непременен стремеж към излишък. Но при всички положения, излишъкът на материалното, гуляите, развратът и други подобни удоволствия не съставляват същинското удоволствие от живота, защото не могат да предпазят тялото от болести и душата от тревоги. Истински приятният живот зависи от трезвия разсъдък, който отговаря за направените избори и преценката за правилното.

Най- голямото благо е благоразумието. То е по- ценно дори от философията, защото има пряка връзка с грижата за себе си. Философията се използва за оздравяване на душата, а благоразумието носи пряка отговорност за състоянието й. Всички добродетели произлизат от благоразумието. Както стана ясно, щастливият живот е и добър, справедлив, разумен и почтен. Душата не може да бъде спокойна, когато не се придържаме към тази норма, защото тогава винаги ще е налице някакъв излишък. Несправедливият човек е такъв, когато иска да извлече някаква полза, да получи нещо, което не притежава. Тези добродетели неминуемо водят до щастливия и приятен живот. Човекът, който ги притежава е свободен. Превратностие на съдбата се приемат с лекота. Описаните блага са вечни и този, който ги притежава се уподобява на Бог сред хората. Той постига щастливия живот чрез разума и разсъждението, точната преценка и умереността. Невъзмутимостта от неволите е ключов момент за постигане на щастието.

Стоическият възглед е много сходен с този на Епикур. Стоицизмът предполага действие, съобразено с природата. Ние имаме един дълг пред нея и добрият живот изисква да го спазваме. Удовлетворението от добродетелта е самата добродетел. Тя бива следвана само заради самата себе си, без оглед на външни причини. Грижата за себе си е естествено проявление да дълга пред природата. Като природни същества, ние не бива да изоставяме спокойния хармоничен живот. Разумът е наместникът на природата при разумните същества. При човека всичко зависи от него. Щастливият живот може да бъде такъв, само ако е съобразен с природата. Разумът ни кара да извършваме постъпки, съобразени с природния дълг. По този начин ние осъществяваме грижата за себе си. Тя не би могла да бъде налице без да има осъзнаване. Случайно стечение на обстоятелствата не може да бъде определено като грижа, за да е налице грижата е необходимо едно разумно същество, което да я осъществи от волята си. Тази тема също се пренася и в християнския контекст, където дългът отново ни зове да се погрижим за себе си, за тялото и душата си, които са ни дадени от една по- висша духовна субстанция, пред която носим отговорност.

Както казва Фуко в „Генеалогия на Модерността”, грижата за себе си е определена дейност, Свързаана е с някакъв труд върху себе си. Понякога може да не е лесно, но е необходимо за щастливия живот, а към щастлив живот се стреми всеки, който се е заел с грижата за себе си. Грижата за себе си действително изисква съсредоточаване на вниманието. И това е дейност, която продължава през целия живот, без да си даваме почивки. Дейността на грижата за себе си е свързана с постоянна борба срещу влиянието на околните фактори. Човек трябва да утвърди себе си, постоянно да се самосъздава като един целесъобразен природен субект. Съществуват искушения, които биха могли да отклонят човека от пътя му към щастливия живот, затова са важни вниманието и преценката във сяка ситуация. Грижата за себе си не може да се сравни с грижата за когото и да било друг, човек сам е отговорен за удържането на своите добродетели и никой друг не може да влияе толкова силно върху решенията му, колкото той сам. Въпреки това е необходимо и присъствието на друг човек, който може да дава съвети или да оказва помощ в критичните моменти при грижата за себе си. Даващият съвети може в един момент да се превърне и в искащ съвет, но, отново, грижата за себе си се основава на собствено решение и вътрешна нагласа. Да опази душата си от порока и тялото си от разпада е основната задача за всеки в грижата му за себе си. Затова ролята на философията в оздравяването на душата е толкова важна, само чрез разсждението могат да бъдат премахнати отклоненията от добродетелта.

В „За щастливия живот” Сенека казва, че всеки иска да живее щастливо, но е трудно да се намери верният път. Не бива да се бърза към щастието, защото така е най- лесно да бъде подминато. Първо е важно да се определени целта, към която човек се стреми и бавно да се пристъпи към нея, така тя ще може да бъде постигната. Нашият естествен стремеж ни тласка към търсене на щастието.

За да намерим правилния път, трябва да действаме според разума си, а не да следваме стадото. Много лесно е тълпата да се подведе и всички да тръгнат в грешната посока. Човек не трябва да приема на вяра предложената му от другите посока, а да прецени със собствения си разсъдък. Грешката се предава много лесно и към нея спонтанно се привличат все повече заблудени индивиди. Там, където има тълпа, при всички положения има нещо съмнително. Спасението ни е да се откъснем от нея.

Мъдрият човек се съобразява със закона на природата и не се отклонява от нея. Щастливият живот е само в хармония с природата, а за да се постигне това, е необходим един здрав дух. Той трябва да е силен, за да устоява на възможните отклонения от пътя, нужна е много енергия и издържливост. Смелият дух, който се грижи и за тялото си, използва даровете на съдбата, без да им робува, е способен да постигне щастливия живот. Когато се елиминират страховете и притесненията настъпва блаженото спокойствие, което поражда огромната радост от живота. Когато душата е изпълнена с мир, тя е в хармоняи с природата. Щастлив може да бъде само човек, който осъзнава щастието си. Не може да се нарече щастие, това, което не предизвиква определено удоволствие и не е постигнато по пътя на разума посредством грижата за себе си. Чрез правилната преценка умът се пречиства и става неуязвим за бедите. След усилената работа върху себе си, умът не би могъл да бъде завладян от случайността.

Това, с което Сенека не се съгласява е теорията, че щастието и добродетелта са неразривно свързани. Съществуват и неща, които пораждат удоволствие, без да са добри и обратното. Добродетелта осъжда порока, но той сам по себе си е способен да доставя удоволствие. Възможно е дори да има хора, които са нещастни поради наличието на много удоволствия, което противоречи на тезата, че удоволствието винаги предполага добродетели. Добродетелта и удоволствието за Сенека са противоположни. Добродетелта е нещо много висше, тя е вечна и неоспорима, докато удоволствията са долни и преходни. Добродетелта е висшето благо. От него никога не би се отказал един правилно разъдил ум. Удоволствието изчезва в момента, в който  най- голямо. То лесно се насища, затова е преходно. Но удоволствието съпровожда както доброто, така и лошото. Телесните удоволствия могат да служат на душата само когато приемат функцията да ни служат. На тях не бива да се робува, не трябва да определяме постъпките си спрямо тях, а тъкмо обратното. Да се съобразяваш с телесните си щения е долно и неморално, възвишеното е заниманието с душата. Но важно е да се удовлетворяват природосъобразните нужди на тялото и така то ще може да ни служи по пътя на душата към добрия живот.

Важно е човек да отстоява себе си и да държи на думата си. Не трябва да се поддава на външни съблазни и да се отклонява от пътя на доброто. Разумът, който няма противоречия в себе си, има ясни представи и убеждения, лесно постига върховното благо.

Добродетелта съдържа мярката в самата себе си. С нея няма как да се прекали, за разлика от удоволствието, с което лесно може да се прекали. А прекаленото удоволствие е вредно. То съсипва душата и я опорочава. Затова човек трябва винаги много да внимава и да си налага сам мярка на удоволствията, преценявайки кое е съобразно с пиродата. Когато поставим удоволствието начело, автоматично се лишаваме от него, защото по този начин то не идва от добродетелта. В този случай ще стрдаме неимоверно от липсатана удоволствие, а няма и да можем да го оценим, когато имаме много от него. Няма я тук мярата, няма разумна преценка, няма и смислено съществуване, щом не сме се погрижи ли за себе си, щом не се движим съобразно природните закони. Когато човек се превърне в роб на удоволствията, ток става слаб. Става зависим от случайността, отдалечава се все повече и повече от добродетелта. Той не може да има сигурността за нищо, страда от много страхове. А е много важно човек да живее без да се оплаква от съдбата, да не страда за нещата, които няма, да подминава злините, които му се случват с лекота. Това няма как да стане, ако превърне удоволствита в първа цел на живота си, без те да са резултат от добродетелта. Само добродетелта заслужава най- висшето място в сърцето на човека. Този, който не иска да следва добродетелта, ще бъде принуден да го направи.

Никакво по- голямо щастие не може да бъде постигнато от това, до което ни води добродетелта. Това, което идва от порока е зло и трябва да бъде избягвано, защото е вредно за човека. В известна степен Бог позволява да се превърнем в Негово подобие. За това помага въздържането при посрещането както на доброто, така и на злото. Защото Бог не би изпитвал вълнения, те са присъщи само на човека. Достигайки до това положение, човекът вече ще е в състояние на неуязвимост, състояние, в което няма нужда от нищо, пълна свобода и спокойствие. Оттам нататък животът е много лесен, всичко върви спорно и пълното щастие е налице. Това означава, че човек се е погрижил добре за себе си, преминал еуспешно пътя на изкушенията и е намерил вярната посока в живота си.

„Благородната кръв строи своите планове не с оглед на собствените си сили, а с оглед силите на своята природа, към висините се стреми и си поставя цели, които надминават възможностите дори на людете, надарени с огромна душевна сила.”[2]

Добре е всеки да си постави за задача да не гледа на смъртта като нанещо тъжно, също както казва и Епикур, да не се тревожи от тежките товари на тялото си, защото те ще бъдат подкрепяни с духа, да не придава голяма важност на богатството, все едно трябва да е дали го притежаваш или не. Тук отново става въпрос за умереността в живота на човек. Никоя крайност не е добра, нито скъперничеството, нито прахосничеството. Добрините се измерват по стойността на този, който ги получава. Колкото повече зааслужава той, толкова повече трябва да му даваш, без да се скъпиш. Важно е съвестта на добродетелния човек да е чиста, отново става въпрос за извършване на добро заради самото добро, не заради облагите и мнението на другите хора.Човек никога не трябва да се срамува от постъпката си, ако не се приеме с одобрение, трябва да отстоява закона на висшето благо, според който я е извършил. Само тогава сърцето му ще е чисто и щастливо.

Богатствата и удоволствията, които може да ни предложи животът не са лоши сами по себе си. Такива стават, когато забравим за грижата си за доброто на душата и се отдадем на тези несъществени неща. Не би имало нищо лошо човек да се ползва от тях, стига да не им придава особено значение и да става зависим. Всяко зло идва от нагласата, с която се подхожда към даден предмет. Когато така възприемаме нещата, че лесно да се разделим с тях, значи сме съумели да запазим здравето на душата си и не рискуваме да изпаднем в нещастно състояние. Щастливият живот ще ни се усмихне и ще ни се отплати за грижите, които сме положили за душевното си състояние. И когато ни застигнат беди, ще ги понесем съвсем леко, когато най- малко се мъчим да се отървем от тях, докато в един момент те сами ще отминат. Природата се е погрижила да ни даде способността да привикваме, та да можем да не обръщаме внимание и на най- тежките беди. Във всеки един живот неминуемо съществува някакво робство на съдбата. Работа на човека е да се примири с това, вместо да се съпротивлява и така да открие за себе си утехата, която ще му позволи да намерия добрия щастлив живот. Спокойният дух гарантира, че животът няма да бъде нещастен.

---

[1] Епикур- „Епикур изпраща привет на своя приятел Менойкей”. Антология по етика- том 1, част 1, с. 65

[2] Сенака- „За щастливия живот”, Антология по етика- том 1, част 1, с. 86

Още по темата

Декарт и вродените идеи

        Идеите при Декарт са вродени, външни и измислени. Твърди, че имаме идеи за неща, които нямат никакво сетивно проявление. Това са неща като познанието, незнанието, съмнението и други подобни, които всеки би могъл да изброи. Тези неща са чисто духовни. По отношение на разсъдъка те са прости. Той ги познава само благодарение на вродена светлина. Тези прости чисто духовни неща се познават изключително лесно, необходим е само разум. Истинското познание идва чрез разсъждението. Не можем да разчитаме на сетивата, защото те ни лъжат, един път правят нещата да изглеждат по един начин, друг път- по друг и не ни представят нещата такива, каквито са в действителност. Чрез дейността на разсъдъка можем да се абстрахираме от влиянието на нещата и да познаем истинската им същност. Други прости природи са чисто материалните неща, които се познават единствено в телата, това са протяжността, движението, фигурата и т.н. и смесените, които се отнасят еднакво и към еднакво към телесното и духовното. Към тях Декарт причислява неща като съществуване, единство и траене. Всички останали неща, които познаваме са съставени от простите природи. Те се комбинират и така създават мислите. Не бихме могли да не познаваме някоя проста природа. Щом ние изказваме някакво съждение за нея, знчи имаме идея за нея в ума си. И понеже тя е проста природа, няма части. По необходимост заключаваме, че я познаваме изцяло. Една идея за проста природа не може да не я обхваща цялата, щом като няма части които да обхваща. Простите природи са очевидни и ясни сами по себе си. Всички обекти са съставени от прости природи и всяко знание се основава на тях. Необходимо е само внимателно разсъждение и разглеждане на всичко, което знаем за един обект, за да можем да открием връзката между простите природи в него и да достигнем до по- пълно познание за него.
Научете повече

Социална философия

Структури на жизнения свят

Алфред Шютц размишлява върху структурата на т. нар от Хусерл „жизнен свят”. Хусерл показва, че нашето мислене се реализира чрез идеализациите „и така нататък” и „аз мога отново и отново”. Първата показва, че постигнатите положения ще бъдат валидни и винаги, а втората- че занапред човек би могъл отново да постига нещата, които е постигал вече. Допускат се три константи: за структурата на света, за валидността на нашия опит и за нашата сподобност. Тези допускания остават валидни само докато не бъдат проблематизирани. Константите се наричат ощ безвъпросни. Решението на проблема е чрез разпитване, те отново да се сведат до безвъпросни. Шютц формулира няколко въпроса около тези безвъпросни: как се достига до поставяне на проблем; кое е релевантно за решаването на даден проблем; кога решението му ни се струва достатъчно?

По- важно е разглеждането на безвъпросния жизнен свят. Съществува слой на преживявания в момента, в миналото и в бъдещето. В тях се извеждат заключения на основата на аналогии с преживяното. Шютц нарича тези зони актуален, възстановим и достижим обсег. Нарича слоя на социалния жизнен свят свят на непосредствения социален опит.  Субектите в него са наши ближни. Те знаят един за друг, благодарение на многостранното типизиране. Могат да въздействат един на друг.

Знанията на един субект съответстват на личния му опит в малка степен. Те са извлечени от социума или са му предадени от родителите. Тези знания се приемат като безвъпросни. Според Уилям Джеймс знанието може да се раздели на „познаване отблизо” и „знаене за известното”.

Знанието, което индивидът има в наличност се нарича запас от знания. Подразделенията му са степени на близост. Ситуациите, през които преминава индивидът трябва да бъдат дефинирани. За него обособилите се елементи от структурата на света се намират в смислови взаимоотношения. Въз основа на тях той си прави жизнен план, който зависи от текущия интерес на индивида. Това се нарича мотивационна релевантност. Тя може също така да бъде наложена отвън. Тематичната релевантност поставя под въпрос релевантния момент в мотивационната релевантност. Отнася се към нашето познаващо съзнание. Проблемът тук трябва да се реши практически, теоретично или емоционално. Решението се отнася към актуално достижим и подреден запас от знание. Не всяко знание, обаче, се отнася към решаването на проблема. Голяма част от запасите ни нямат връзка с темата. От тук следва третата релевантност- интерпретационна. Отношението й към тематичната и мотивационната релевантност се приема за безвъпросно.

Знанието ни за жизнения свят е знание за типичността на предметите и процесите в него. Всяка типизация е проблемно релевантна. Типовете носят „индекс” за проблем. Предварително познатите типове стават интерпретативно релевантни на актална тема. Дадена ситуация би могла да бъде тълкувана като атипична, ако е несъвместима с предишни типизации или би могла да бъде направена съвместима с тях. Интерпретативно релевантните елементи се намират в смислова връзка помежду си. „Довеждането до съвпадение” не е пасивен процес. Изборът на релевантен материал в дадена ситуация е резултат от научаване. Той се превръща в рутина.

Шютц прави някои уточнения по този впрос. Придобитото типизирано познание е материал, който преди е бил достатъчен, за да превърне тематично релевантните проблеми в безвъпросни. След разрешаването на проблем, типизациите оформят демаркационна линия между изтълкуваните и изместените хоризонти. Всички проблеми се намират във взаиовръзки помежду си, а тематичните релевантности образуват системи.

Много е важно пробелмите да бъдат виждани, дори когато не могат да бъдат превърнати в безвъпросни. Хусерл казва, че човек живее в своите действия, държи релевантностите в ръцете си. Необходимо е обръщане назад, за да се видят връзките и системите на релевантностите. Учението за релевантностите е от много съществено значение за социалните науки. Те изследват културната обусловеност на системите на релевантност и типизацията на придобитото знание.

В заключение Шютц казва, че общуването с другите в жизнения свят предполага сходни структури на релевантностите. Още за Алфред Шютц

Социална философия

"Чужденецът" на Алфред Шютц

Студията има за цел да изследва ситуацията, в която се оказва чужденецът, когато се опитва да попадне в дадена социална група. Под ‘чужденец” се разбира възрастен индивид от нашето време и цивилизация, който се опитва да бъде приет от групата, към която се стреми. За разлика от социолога, който се явява като наблюдател на социалния свят, деецът в него го преживява като поле за своите действия и по- малко като обект на мислене. Организира знанието си за социалния свят благодарение на релевантността му към неговите действия. Заинтересован е от елементите, които са в неговия обсег. Интересува се в различна степен от елементите, които могат да му бъдат полезни, не се стреми да се запознае напълно с всеки от тях. Целта е степенувано знание за релеевантните елементи. Степента на желаното знание съответства на релевантността му. Знанието на действащия човек за света не е хомогенно. Не е кохерентно, защото интересите на индивида не са вкарани в кохерентна система, те постоянно се променят. Човекът е заинтересуван от знанието си само частично. Знанието му не е последователно. Системата на това знание дава привидна кохерентност, за да може всеки да разбира и да бъде разбиран. Всеки член на групата възприема като даденост схемата, която му е зададена от предшествениците. Това е културният образец, функцията му е да елиминира проучванията на всеки по отделно и да даде готово знание за постигане на резултати в различни ситуации. Подменя проблематичното със самообясняващото се. Това е „мислене както обикновено”. За да се поддържа то, са необходими някои допускания: че животът ще продължава да бъде такъв, какъвто е бил досега, че можем да се уповаваме на знанието, което ни дават предшествениците, дори да не знаем произхода му, че е достатъчно да знаем нещо за общия характер на нещата, че схемите и основните допускания не са наше лично дело, а са всеобщи. Ако някое от тези допускания стане невалидно, мисленето както обикновено става нефункционално. Тогава възниква криза, която отхвърля системата от релевантности. Чужденецът изживява лична криза. Той не сподела тези основни допускания. Принуден е да поставя под въпрос всичко, което е безвъпросно за членовете на групата. За групата той е човек без история. Първоначално се явява като страничен наблюдател за културния образец на групата, към която се сртеми. За да престане да бъде чужденец, той трябва да я възприеме като елемент от своя свят. Предишните типологии, които е приел на готово се разпадат. Картината, която има чужденецът за новата група в своята домашна група е неадекватна. Знанието, което тя предлага няма за цел общуването между двете групи, а просто възможна схема за интерпретация на чужда група. Това знание е изолирано. Членовете на чуждата група го възприемат като невъзприемчиво и безотговорно. Чужденецът открива, че очакванията му се различават от нещата в новата група. Картината за културния образец и схемата на интерпретация се обезсмислят. Чужденецът трудно намира ориентир за придвижване в схемата на новата група и вече не може да разглежда себе си като център на движението. Трябва да преведе понятията на съответната културна интерпретация с еквивалентни за неговата група, ако има такива еквиваленти. Но тогава разбирането на чужденеца за културния образец отново няма да съвпада с това на членовете на групата. Трябва винаги да има предвид разминаванията в тълкуванията. Когато по този начин е натрупал знание за новата група, чужденецът може да започне да го използва като схема за своето изразяване.

Езикът може да бъде превеждан с еквивалентности на други езици, но трябва да се има предвид, че възниква под определен ореол от ценности и отношения в съответната култура, който остава непреводим. Всяка дума може да има определено значени, но тя придобива и множество съпътстващи значения, които зависят от контекста и от културната нагласа. Всяка група има свой собствен код, който могат да разберат само онези, които са част от тази култура. Автентичната схема на изразяване се владее само от членовете на групата, един чужденец никога не може да я усвои до такава степен. Членът на една вътрешна група обхваща само с един поглед социалните ситуации, в които попада. Действията му показват белезите на привичност, автоматизъм и полусъзнателност. Това е благодарение на културния образец, който създава типични решения на типични проблеми. Колкото по- малки са отклоненията от анонимно типизираното поведение, толкова по- голям е шансът за ефикасност на възприетата схема на действие. Това се отнася с особена сила към социалното взаимодействие. Всеки партньор, който действа типично, очаква и другият да действа също така типично. За израсналите с даден културен образец, ефикасността на рецептите за действия, типичните и анонимни нагласи са „неща, разбиращи се от само себе си”. Шютц смята отношението между обективен шанс, типичност и релевантност за много важно.

За чужденеца образецът на новата група не гарантира обективна възможност за успех. Тя по- скоро трябва да бъде проверявана стъпка по стъпка. Чужденецът трябва да дефинира ситуацията. Не може да разчита на своите очаквания за реакции на членовете на групата. Групата, към която се стреми не е убежище за чужденеца, а по- скоро приключение. Не е саморазбиращо се, а предмет на изследване. Чужденецът има критична нагласа към новата група, затова той е доста обективен. Опитът му го е научил, че старите му разбирания могат да го доведат до грешки, той се стреми към пълно разбиране на новата среда, вижда надигаща се криза, докато членовете на групата не забелязват.

Членовете не групата често основаелно се съмняват в лоялността на чужденеца. Когато чужденецът не иска да замени изцяло стария си културен образец с новия, той остава на границата на два културни свята и не знае към кой да пинадлежи. Бива обвиняван в неблагодарност, защото не приема, че предложеният образец му дава сигурност и убежище. Членовете не групата не разбират, че той приема този образец като лабиринт на несигурност.

В заключение Шютц казва, че чуждостта не се отнася само до социалната интеграция. Това е обща категория на нашата итерпретация на света. Когато се сблъскаме с нещо  непознато, ние започваме процес на проучване.  Още за Алфред Шютц

„Може ли социализмът да работи?” (част трета от „Капитализъм, социализъм и демокрация” на Йозеф Шумпетер)

Йозеф Шумпетер е австрийски икономист и политолог. Роден е през 1883 г. в Трещ, на територията на днешна Чехия. Въвежда иновационна икономическа теория, наречена „съзидателно рушение”. Предприемачът е лидер, трябва да може да владее и да отстоява позициите си.

Издава книгата си „Капитализъм, социализъм и демокрация” през 1942 г. В нея той разглежда проблемите на тези три типа общество. Проследява марксистката доктрина, описва преходите между различните периоди, разглежда условията и последиците от различните видове политика и взаимодействията между тях. Също дава и някои исторически сведения за събитията между 1875 и 1914 г., описва развитието на някои от най- важните страни в света- САЩ, Германия, Русия, Швеция, Австрия.

Третата част от книгата, която е посветена на социализма, е озаглавена „Може ли социализмът да работи?”. В нея Шумпетер подробно разглежда всички аспекти на тази политика, условията, които са необходими, за да се осъществи, преимуществата и недостатъците на социалистическия проект, предлага  негово подробно описание. Тезата на Шумпетер е, че той може да бъде осъществен, стига да се изпълнят необходиите условия. Социализмът бива сравняван с капитализма. Социализмът може да бъде наречен институционална система. Там контролът над средствата на производство и самото производство се намира в ръцете на главните управляващи фигури. Икономиката принадлежи на обществената сфера, а не на частната. Шумпетер изказва мението, че за социализма съществуват много нелепи наименования. Той нарича обществото, което изследва „централистки социализъм”. Разглежда конкретна разновидност на социализма. Характеризира се с отстъствието на множество центрове на управление, отчасти липса на автономни териториални сектори. Пояснява, че централисткият социализъм не означава, че непременно централната власт има абсолютен характер. За да се избегне този момент, трябва предварително да се състави план, по който да се движи изпълнителната власт, който се обсъжда в парламента. Може да се създаде контролен орган, който да следи за правилното изпълнение на плана. Има право дори да налага вето. Свободата на действията трябва да се запази при онези, които ръководят  някакви отрасли. Шумпетер заявява, че разбира понятията „комунизъм” и „колективизъм” като синоними на социализма. Обяснява, че теориите на трите нямат някаква съществена разлика. Всеки социалист се стреми към революция на обществото чрез икономиката и обещава състоянието на обществото да се подобри чрез преобразуванието на икономическата институция. Решаващата роля принадлежи на икономическия строй в елементите, които формират обществото. Това е теорията, според която трябва да функционира социализмът. Според мен, обаче, Хората очакват невиждан икономически прогрес, производство на най- различни продукти. Но всъщност властта не цели точно това. Социалистите правят силни икономически обещания в борбата за гласове на избиратели, но изневеряват на учението си.

Социализмът се превръща в нова култура. Претендира за свобода, равенство и братство, както гласи известният лозунг. Не би трябвало да съществува експлоатация между хората, предполага се, че всички ще живеят в мир и любов. Но Шумпетер признава, че социализмът е културно неопределен. Хората от обществото биха могли да бъдат най- различни, всеки един да изповядва своя собствена философия, никой с никого да не се намира в съгласие, няма общоприети норми, нито цели, нито насоки. Обяснява тази културна недетерминираност с липсата на компонента, който определя социализма, икономическата система в нейния цялостен вид задава тип култура, но това не е достатъчно. При капитализма нещата стоят по съвсем различен начин- има ясна определеност, н чията основа могат да се правят прогнози за развитието му. Но неопределеността на социализма не пречи да се разширява неговият кръг на възможни следствия. Шумпетер твърди, че социалистическата икономика може да бъде изразена чрез формална логика. Но едва ли логическата възможност на този проект би могла да убеди когото и да е, че социализмът може да бъде въведен на практика в обществото. По- скоро би могло да се открие логическо противоречие в проекта. Централният орган е този, който решава какво и как да се произвежда. Самите социалисти не могат да дадат научно обяснение на този проект. Полотиците трябва да съобразяват решенията си с икономическите и културните норми на обществото, но след време те сами започват да създават тези норми и това практически им позволява пълен произвол. Това господство не би могло да създаде равенство между хората. Привидно всички са равни, но властта може да зададе където си поиска необходимост от неравенство и разпределение. По този начин владее цялата ситуация в своите ръце. Получава пълната свобода да подкрепи някой определен проект или да възпрепятства друг, който не й е угоден. Шумпетер очевидно смята, че това е много печеливша стратегия с оглед на икономиката. Но според моите наблюдения, тази политика е практически неосъществима, поне не в смисъла, който е заложен първоначално.  Реално, в живота си ще може да успее само онзи, който първо и преди всичко, не се противопоставя на властта и освен това предлага дейност, която ще бъде от нейна полза. Много хора са склонни да се заблуждават, че всичко е подредено както трябва, но хората, които наистина могат да бъдат обективни са тези, чието бъдеще е съсипано, поради това, че са били някакъв вид пречка за властта. Имуществото се разпределя на глава от семейството, един човек не може да получи повече, отколкото му се полага според властта, независимо дали има паричната възможност да си го позволи. Социалистическата политика е абсурдна. Тези правила са несправедливи, измислени и се крепят само на доверието на хората в управляващите. Изглежда, че е много лесно да бъде подведено едно общество. Чрез множество пленителни обещания, сравнително добро провеждане на политиката в началото, хората не се замислят много и бързо приемат идеята като гениална. Хората по природа са склонни да вярват в съществуването на някакъв герой, който ще ги избави от всички страдания и ще направи живота им прекрасен. Вярвайки в идеята, те са неспособни да прозрат истинската й същност. Вярват, че техният герой е единственият умен, одобряват всичко, което прави, независимо дали им харесва или- не, защото смятат, че се прави в името на светлото бъдеще и просто е някаква временна наложителна мярка, която не може да бъде избегната. А тези, които по някаква случайност са били облагодетелствани, никога няма да разберат, че не на всички се е усмихнал късметът. Мозъкът на обществото е толкова промит, че никой не забелязва, че е манипулиран, тези, които го осъзнават не смеят да се обадят от страх да не се влошат нещата. А правителството си прави каквото поиска, иззема имоти, решава кой какво да работи и всъщност действа само и единствено за себе си. Всичко бива контролирано от него. Съществуват множество ограничения в движенията на хората между градовете, още повече- между държавите, всичко, което се внася трябва да бъде предварително одобрено, защото иначе би могло да повлияе на заблудените хора. Гражданите нямат право на никакво мнение и абсолютно всяко действие подлежи на строг контрол.

Но Шумпетер не е склонен да отхвърля  социалистическия проект, защото е взаимстван от комерсиализма. Предполагаемото разпределение по равно би могло да има ползотворен характер, но за кратък период. Ако гледната точка на социалистите се сведе до целта за максимално удовлетворение на елементарно ниво, би могло и да се получи. На гражданите се разрешава да избират между някои продукти, но не им е разрешено да избират празници и посещение на храмове. Упражнявайки социалистическата власт над обществото, се създават и нови типове хора. Ако социализмът е способен да внушава някакви надежди, то е в точно тази област. Шумпетер не смята, че в това има нещо нередно, но когато целите на всички са насочени само към просперитета на държавата, ценностите се изменят, създава се изкуствен морал, което води до разпад на личността. Шумпетер е готов да изпозлва положителните страни на тази политика от гледна точна на икономиката, бързо развиваща се и продуктивна, по метода на манипулация, монопол и битка с конкуренцията.

Шумпетер заявява, че централисткия социализъм може да обезпечи логическата последователност на системата. Всичко е върос на планиране. Създава се коефициент за оценка на всеки производствен продукт. Това е първата пречка, която е преодоляна. Следва да се покаже как ще бъде отстранена втората- практическата неосъществимост на идеята. Шумпетер казва, че болшинството антисоциалисти признават поражението си на нивото на логиката. Твърди, че теорията не се основава само на предишното производство на ценности, базира се на налични ресурси и, който влага в каузата, следва да бъде обезпечен. Социалистическата икономика се нуждае от бюрократичен апарат, а социалните условия трябва да подпомогнат създаването му и функционирането му. В този апарат не трябва да има съмнение, при нормални условия той ще има всяка необходима информация за развитието на даден отрасъл и се предполага, че винаги ще работи за общото благо. Но на практика, според мен, това няма как да се осъществи, защото не е възможно да се събере общество, което да се бори за една и съща кауза безкористно, всеки, докоснал се до властта се опитва да заграби колкто може повече и да уреди собствения си живот. Според Шумпетер не всичко може да бъде овладяно чрез метода на проба и грешка, но това е абсурдно, произволните проби и множество грешки довеждат до падение, този метод не е компетентен. Създаването на нови планове е важна стъпка в прехода към социализма. По това направление няма особени разлики между пазарната икономика и социалистическата. Стремят се към оптимални резултати и има специални хора, които разработват програми, за да бъде това възможно. Но не би било възможно да се постига винаги най- доброто и най- виското, подобрен стремеж може да се окаже пагубен. Проблемите, които възникват при социализма и комерсиализма могат да бъдат разрешени по- лесно чрез социалистическата ситема, смята Шумпетер. Това е така, защото всяко решение се взима от върховната власт, като преди това подлежи на подробно обсъждане. Средно важна роля играят конкурентните компании. В управлението на подобна система е необходим голям интелект и познания. Смята, че социализмът има голямо преимущество над капитализма, поотношение на големия бизнес. Смята, че новата система би била съвършената конкуренция, която ще може да постигне невиждани досега успехи. Броят на компаниите и предприятията расте главоломно, резултатите се подобряват. Важен фактор е относителната ефективност. Гражданите на социалистическите общества имат за задача да допълнят недостатъците на социалистическия план, това е истинската предполагаема идея- всеки да допринася с всичко, което може за благополучието. Шумпетер е убеден, че социзлизмът е морално издържан, безспорно удовлетворява чувствата за справедливост на хората.

Социалистическата система претендира за равенство на доходите между всички хора. Също като при равното разпределение на продукцията, това ще доведе до максимално удовлетворение на потребмостите. Тази елитарна система твърди, че ще доведе до високо ниво на благосъстояние. Повечето социалисти са убедени, че националните доходи ще са доста високи и обществото ще съумее да ги използва пестеливо. Проблемът е, че някои хора биха могли да бъдат безразлични към системата и да разхищават средствата, ноданъците които се въвеждат, по някакъв начин регулират това.

Шумпетер дава като пример за успеха на социализма високите доходи от производството, продукцията е много по- успешна, отколкото при капитализма. Всяка критика към социализма трябва да бъде снета. Предполага се, че социалистическата система позволява на всеки да води свой бизнес, в който наистина е специалист. Това може би е до някаква степен възможно, но когато в някои държави, като например България, някой се превърне в пречка или ма възможност да се изнесе в друга страна, той ще бъде възпрепятстван да се развива професионално. Това може би е добре с оглед на запазването на кадрите в собствената държава и ще им бъде позволено да работят само за нейното развитие, но е в ущърб на личността. Нарушено е правото за свободна воля. За Шумпетер очевидно тази схема е единствената валидна, която може да доведе до икономически прогрес, всяка друга води до разпад. Бих казала, че това е една недостойна позиция, в която е позволена манипулация, злоупотреба с индивида и нарушение срещу индивидуалните права. Тъй като хората не биха моглли да бъдат единодушни и да се стремят към едно общо благо, властта може само да се възползва от тях и да ги обсипва със заблуждения.

До голяма степен Шумпетер е последовател на Маркс. Изповядва неговите идеи и се стреми към същата цел. Посветил е цялата първа част от книгата си на него, описва доктрината му и дори го нарича пророк и учител. Аз бих могла да кажа, че те двамата успешно са постигнали това, което са целяли с оглед на собствената си изгода и отчасти на икономиката. Германия и Австрия определено са доста проспериращи страни в момента, което може би е последица от тази политика, но все пак тя се е разпаднала, което означава, че определено не е най- доброто решение. Аз бих нарекла социалистите хищни чудовища, които смачкват всичко по пътя към стремежа си. Резултатъът зависи от подредбата на обстоятелствата и границата която се постава на абсурда. Ако дадена страна съумее да се възползва от това положение, ще просперира. Но ефектът е временен и при всички положения се налагат промени, една и съща система не би могла да действа много дълго време, предвид факта, че е базирана на спекулации. Когато хората се чувстват ограничени, те са способни да се възпротивят и да разрушат напълно всичко, дори добрите страни на проекта.

Възпитателни проблеми в съвременното бългаско училище и педагогически взможности за тяхното разрешаване

За съжаление, в днешни дни се наблюдават много сериозни проблеми в родните ни училища. Можем да започнем с проблема в самата система. Изградена по един абсурден начин, с крайно недостатъчен брой часове по български език и литература, премети, засягащи морала и изкуствата, тя предварително задава деградацията у младежите. За един граждадин от най- съществено значение е да бъде грамотен и да познава собствената си култира, в това число литература, музика и художествено изкуство. За три часа седмично не може да се обърне необходимото внимание на граматиката и на всички значими литературни произведения. Отделя им се съвсем малко време и се разглеждат в съвсем сбит вид, което си е претупване и скоростно преминаване през всички, колкото да се отчете някаква дейност. Още по- зле е положението с предметите по изкуства, които в крайна сметка са едни от главните формиращи общата култура. Но някой е решил, че след девети клас това изобщо не трябва да се изучава. А както знаем, естетическото и нравственото възпитание са от изключително значение за развитието на личността. Освен че дават обща култура, те развиват възможността на мозъка да възприема разнообразни стилове и особености на различни култури. Те са тези, които формират един по- широк мироглед и дават възможност на децата по- нататък да се развиват в областта на културата и изкуството. Вместо това, младежите в повечето случаи излизат от училище без никакво музикално образование и бегла представа за заобикалящата ги култура. За да бъде преодолян този проблем, трябва да се направи някаква реформа, която да въведе повече обучение в тази насока, а също да се обърне внимание на предмети, които засягат обществения живот и формират добродетели у учениците. Реално в учебния план за средното образование не се набляга на възпитанието на децата и не се залага на тяхното оптимално добро развитие в личен план и в отношенията им с другите. Физическото възпитание също остава на заден план. Тези часове обикновено се смятат за почивка и се прекарват в кафенето или на пейката. Почти никой не се грижи за физическото здраве на децата и от тях не се изисква да покриват някакви нормативи както преди. Дори и да има такива, те са изключително занижени. Малко учители наистина наблягат на физическото развитие на младежите. А липсата на спорт и обездвижването оказват мнного лошо влияние както на външния вид на тялото, така в здравословно отношение.

Друг много важен проблем е масовата неграмостност на населението, но той не е провокиран само от недостатъците на идеята за образователната система. Тук идват некомпетентността на някои учители и нежеланието на някои ученици да учат. Факт е, че поради неадекватните условия в образователната система се наблюдава липса на кадри и в училищата влизат много неподходящи преподаватели, без да се прави особено голям подбор. Колкото и жалко да звучи, има мнго учители по български език, които сами са неграмотни и от тях не би могло да се очаква да научат децата на нещо. Ниските заплати, с които учителите едвам преживяват и масовото отношение на обществото към тях като хора втора ръка, които с нищо друго не могат да се занимават няма как да стимулира младите хора да искат да станат учители. А всъщност учителите заемат много важна роля във формирането на личността на децата. Учениците много лесно възприемат случващото се в света на училището като образец за поведение и това оказва влияние върху понататъчното им поведение в обществото. Задачата на един учител наистина е много тежка. Той непрекъснато трябва да внимава за това какъв пример дава и как да поднесе материала, за да бъде възприет качествено. Бъдещата реализация на индивида също зависи до голяма степен от учителя, защото ако той не даде необходимите знания, за да може върху тях да се прави надграждане в по- горни класове или степени на образование, на детето ще е много трудно да си ги навакса от други източници. Желанието за обучение също се влияе от един учител. Ако той не създава комфортни условия, не поднася материала по интересен начин и не успява да задържа внимянието на един ученик, той много лесно може да изгуби стимула си. Един учител винаги трябва да изглежда и да се държи с достойнство, за да се ползва с уважение сред децата. Изключително лесно може да загуби авторитета си и така никога повече няма да може да задържи вниманието върху изучавания предмет, а ще се превърне в обект на подигравки или критики. В България има много учители, които не се ползват с никакъв авторитет, което, разбира се, се дължи на най- различни причини. За да се избегне празното пилеене на учебното време, първо трябва да се прави по- голям подбор на преподавателите, а след това да се контролира тяхната дейност в часовете. Трябва да има строго определени норми и изисквания, за чието спазване да се следи. Вместо това, днешните училища са пълни с хора, чието място не е там. Някои от тях нито имат необходимата квалификация, нито желанието да преподават, нито дарбата да го правят. Има и много груби учители, които се отнасят към децата като към роби и предизвикват у тях неприязън към ученето. Качественият учител трябва да умее да общува с децата и да се стреми да създаде у тях разбиране и интерес към предмета си, също да им създаде навик по принцип да учат. Иначе, всеки учител, колкото и да е добър, може понякога да среща определени трудности в работата си и затова трябва да има на разположение квалифициран персонал от психолози и компетентни педагози, с които да може да се консултира при нужда. Като цяло трябва да се промени нагласата, с която се подхожда към образованието, защото в момента на него по- скоро се гледа като на нещо задължително и досадно, но не от особена важност. Никой не тълкува учителската професия като значима и извисена. Самите учители нямат стимул и нерви да се старят, някои дори не се интересуват от постиженията на учениците и вършат работата си колкото да отбият номера. Не спазват никакви педагогически принципи. Не проявяват никаква взискателност към обучаваните и не ги е грижа за личния пример, който дават. По този начин сами се лишават от уважението на учениците, а те пък излизат от училище без необходимите знания.

От друга страна, проблем има и в самите ученици, по- скоро не в тях, а в родителите им. Работа на семейството е да формира ценности у децата, така че те да искат да се обучават и да имат почтено отношение към преподавателите. Много семейства не поставят образованието на едно от главните места в заниманията на детето, а то само не би могло да се мотивира, поне не в ранна възраст. Каквото е отношението на родителите към училището, много вероятно е и децата да го копират. Ако един родител се отнася с пренебрежение към учителя, не може да се очаква от детето да го гледа с уважение. Принципът на уважение и спазване на поведенческата норма при децата трябва да се възпитават от семесйтвото. Дори и да не се обяснява целенасочено на детето, то вижда отношението на родителите си към институцията. Едно добре възпитано дете, на което се отделя време за житейски уроци, научено на достойно поведение и на което е даден добър личен пример от родителите, никога няма да си позволи да се държи с неуважение на учителя, да се противопоставя на задачите, които му се възлагат и 6те се стреми да постига успехи в образованието си. В българските училища пребивават много невъзпитани деца, които не се интересуват от обучение и си позволяват всякакви своеволия. Дори и с тях да работят специалисти, поведението им няма как да се промени, предвид факта, че вкъщи не са получили нужното възпитание. Нежаланието за учене има два аспекта. От едната страна са деца, които изобщо не са стимулирани от семейството си да уважават училището и да се стремят към успехи, а от другата са такива, чиито родители притискат прекалено много. При прекалената взискателност се получава обратен ефект и вместо мотивация, налице е отказ. Твърде взискателните родители трябва да намалят изискванията си, за да могат децата им да постигат оптимални резултати, а не да се отвратят и да възприемат ученето като наказание. В днешно време много деца бягат от училище, защото или нямат възпитана необходимост от образованието или са прекалено притискни от родителите си. За да има стимул да посещава училище и да постига успеху в него, едно дете трябва да вижда подкрепа както от семейството си, така и от учителите. Това може да се постигне чрез предлагане на награди, които детето оценява като изключително интересни, при постигане на определени успехи. Учителите трябва винаги да забелязват и да поощряват успехите чрез похвали и съответните оценки. Трябва също да се акцентира върху ползата от съответния изучаван материал, децата трябва да са информирани с какво ще им помогне това в бъдещето, независимо дали ще са им необходими тези конкретни знания или това служи за развитие на интелигентността и умствените способности, създава навик за учене изобщо, който ще им послужи в по- горните степени на обучение. За да не губят  мотивацията си, децата, които се справят по- добре, трябва да има ясно изразен критерий за оценяване, който да не се нарушава. Не е правилно на всички да се поставят високи оценки без от тях да се изисква нищо. А това правят много учители защото или не им се занимава, или смятат, че предметът им не е от съществена важност и няма нужда да товарят децата. Някои правят това, за да си спечелят симпатиите на учениците, но не си дават сметка, че по този начин им вредят. Всички науки трябва да се третират с еднаква степен на важност. Крайно недопустимо е един учител да си избира любимци от класа, които винаги да толерира и да поощрява с по- високи оценки, а другите да пренебрегва.

Друг много важен проблем е високата степен на агресия. Тя отново е причинена от некачественото домашно възпитание. Когато на детето не е обяснено как трябва да се държи в обществото, много вероятно е то да тръгне по грешен път. Също при наличието на чести спорове и кавги в семейството, това се възприема като модел на поведение и после се повтаря пред други хора. Самите учители също проявяват неуважение един към друг пред децата, говорейки лошо зад гърба на колегата си, което е напълно неправилно. По този начин даавт пример на децата да правят същото и да се нападат един друг. Прекалено разглезените деца, които са свикнали да получават всичко наготово са склоннида проявяват агресия, когато исканията им не са задоволени. Ако получат ниска оценка, самочувствието им се накърнява и това може да провокира подобно поведение. Крайни случаи на агресия се наблюдават дори срещу самите учители, освен че съученици се избиват помежду си. Голямо влияние върху поведението на децата оказват елевизионните прорами, които представят насилие. Оставени без контрол, те гледат многобройни кървави сцени, дори в детските филмчета се акцентира на злодеите и те се представят като главен герой, който трябва да бъде уважаван. По този начин децата възприемат това като нормалното поведение и след това, логично, го повтарят. Един родител трябва да се интересува от това, което гледат децата му, да обяснява кое е лошо и кое- добро, за да се избегне тази деградация в разбиранията на младежите. Трябва да се набляга на повече образователни програми, които развиват мисленето и на такива, които илюстрират добри постъпки. Дори да присъстват сцени на насилие, те трябва да се интерпретират като нещо неправилно, което трябва да се избягва. Учителят трябва да следи за прояви на девиантно поведение у учениците и ако забележи ткова, веднага да потърси родителлите. На тях и на детето трябва да се предложи консултация с професионалист, който винаги да е на разположение. Изначално на родителите трябва да се обръща повече внимание за това как възпитават децата си, в каква среда ги отглеждат и дали отделят достатъчно време за общуване с тях. В училище постоянно трябва да се набляга на възпитанието на добродетели у децата, а не просто да се разказват уроци по най- формалния начин. Не бива да се демонстрира никаква етническа, полова или каквато и да било дискриминация. 

Естетиката на Хегел

Хегел заявява, че областта на естетиката е изкуството и по- точно, изящното изкуство. Казва, че „естетика” не е подходящо наименование за тази наука, защото естетиката е по- скоро наука за сетивото и чувството. Науката, с която Хегел ще се занимава е философия на изящното изкуство, както я определя той. Но той приема да я нарича естетика, защото тя вече е навлязла в ежедневието с това си значение.

1.      Природно красиво и художествено красиво

Хегел определя границите на естетиката в красивото в изкуството. То стои над природно красивото. Красивото в изкуството се поражда от духа, а той е по- извисенот природното, затова и създаденото красиво стои над природното. Дори лошите хрумвания на хората са по- добри от нещата в природата, защото в него винаги е налице духовността и свободата. Духът е истинното. То обхваща в себе си всичко. Красиво е само това, което е породено от истинното. Красивото в природата принадлежи на духа като негова непълна разновидност. Хегел заявява, че би било нелепо да се създаде наука за красивото в природата, защото науките се създават, когато има полза и необходимост от тях. При природната красота се намираме в сферата на неопределенотои нямамме критерий.

2.      Опровержение на някои съображения против естетиката

Възниква съмнение дали изящното изкуство е достойно за науката. То се намесва навсякъде, но принадлежи по- скоро към отпускането на духа, а субстанциалните интереси на съществуващото се нуждаят от напрежението на духа. Поради тази причина възниква идеята, че би било неподходящо да третираме научно нещо, което само за себе си не е от сериозно естество. От този възглед изкуството изглежда като излишество. Душата се разнежва заради изкуството. Полезността на изкуството, което е лукс за душата не може да се докаже, но защитниците му трябва да могат да изказват повече ползи, отколкото вреди. То може да бъде посредник между разума и сетивността, склонността и дълга. Но по този начин то не става по- достойно за разглеждане, защото разумът и дългът са непримесими и не се нуждаят от такъв посредник. Още повече изкуството губи стойността си само по себе си, щом се явява само като средство. Формата му винаги носи вреда, защото си служи с измама, животът му е привиден. Аргументът е, че една крайна цел, която е истинска в самата себе си, не трябва да се реализира чрез измама. Има се предвид, че нещата, които виждаме в изкуството не са реални, а само наподобяват такива. Само истинското може да породи истинно. Но самата привидност не е зло. Тя е съществена за същността, истината не би могла да съществува, ако не се привижда. Истинската действителност съществува отвъд усещанията и външните предмети. Не бихме могли да разпознаем същността й, без да имаме привидно истинното. Същността се проявява под формата на хаос. Изкуството премахва привидността и измамчивостта от нея и й придава една по- висша същност, която е сътворена от духа. Наличното битие на изкуството е по- истинско, отколкото това на обукновената действителност.  Друга предпоставка, която отхвърля изкуството като предмет на науката е, че в природата всичко е закономерно и необходимо, а на духа е присъщ произвол, което не се вписва в критериите на науката. Изкуството не е независимо и свободно, а е служещо. Но както то може да служи на други цели, така го прави и мисълта. Науката също не тръгва от самата себе си, а от други определения и отношения. В един момент се откъсва от подвластността и се издига до истината самостоятелно. Там се изпълва със свои собствени цели. По същия начин изящното изкуство постига свободата си и става истинско изкуство. Превръща се в начин на изказване и изживяване на Божественото, на най- дълбоките интереси на човека и на най- всеобхватните истини на духа.

Привидността е изкуството прозира вътрешното и предвещава чрез себе си нещо друго, защото винаги го извежда от себе си. Въпреки това, изкуството не е абсолютен начин, по който духът да бъде принуден да прозре своите истински интереси. Изкуството е ограничено. Може да изобрази само част от истинноста на предмета.

Хегел изпитва носталгия към древните времена, когато изкуството е давало удовлетворение на духовните нужди. В съвременното на него изкуство общото не е закон и максима, а е тъждествено на душата и чувството, затова определя времето си като неблагоприятно за изкуството. Духът губи идентичността си, а изкуството остава без своето най- висше определение. Губи необходимостта си и се пренася само в нашата представа.

Художествените произведения будят непосредствена наслада, съждени от страна на субекта. Съдържанието се разглежда от мисълта. Поради тази причина науката за изкуството е много необходима. Тук се появява заблудата, че изкуството предлага само философско разглеждане, а не и систематична проблематика. Проблемът е в представата, че философското разсъждение може да бде и ненаучно, а то е неделимо от научността.

3.      По- висшата субстанциална цел

Изкуството има способността да довежда до нагледа чувството и да разкрасява всички възможни материи.по същия начин разсъждаващата мисъл е способна да се занимава с всички възможни предмети. При наличието на голямо разнообразие в изкуството, различните чувства, които то трябва да задоволява се смесват. Подканвайки ни към разделянето им, те все повече се смесват и довеждат до софистика и скепсис. Разумността претендира да покаже как от тези противоречия произтича една по- висша цел. Необходимо е обединение в една крайна обща за всички страни субстанциална цел. Изкуството смекчава необуздаността на страстите. Издига човека над пленеността на природата. Заниманието с изкуството става теоретическо. Първоначално предизвиква внимание само към изображението, а в последствие и към значението му. Мерилото на достойнства и недостойнства на изображенията е отделянето на чистото от нечистото в страстите. Щом целта е субстанциална, очистващото съдържание трябва да се основава на всеобщност и същественост. Друга цел на изкуството е да поучава. Мерилото на тази цел е в ползата, която произведението носи на субекта. Изкуството е първият учител на народите. Ако целта за поучаване се разглежда в максимален обем, то общата природа на изображението ще излезе извън формата си и се получава една изопачена природа. А сетивната форма е тази, която прави едно произведение наистина художествено. Ако отречем целите на изкуството за харесване, развлечение и възхищение като съществени, излиза, че изкуството не носи в себе си определението си и крайната си цел. Ще излезе, че изкуството е само едно средство. Също има и морална цел. Това, че човек е добродетелен, не означава, че е морален. За да има морал е необходимо съзнанието за това кое съответства на дълга. Волята и природата си противоречат, а философията се стерми да снеме тази противоположност. Истината е разрешението й. Противоположността и нейните страни са в примирение, благодарение на истината. От това следва, че изкуството не трябва да служи на моралната цел. Задачата на изкуството е да представя истината чрез сетивни форми, да изобразява примирената противоположност. Целта се състои вътре в него- в самото изобразяване и разкриване. Другите видове цели не определят понятието на художественото произведение.
Още за естетиката

Естетиката на Плотин

Плотин е представител на неоплатонизма. В много от нещата, за които говори се позовава на платоновите диалози. Заимства елементи от аристотеловата теория за форма и материя. Въввежда сетивата като основни възприемащи на красивото в телата, благодарение на тях, то може да бъде възприето и от душата. Красивото съставлява прекрасното. Плотин привежда доброто като тъждествено с прекрасното, а благото- с красотата. Благото е това, благодарение на което съществуват всички останали неща, следователно красиво е съществуващото.

Сетивата са тези, които служат като инструмент на душата, за да може да разпознае красивите неща.. Според Плотин красивото в телата е подобно на красивото в душата. Както е в платоновата традиция, Плотин смята, че нещата са причастни към ейдоса (идеите). Според Плотин те са прекрасни заради тази си причастност. За да могат да бъдат определени като красиви, сетивата трябва да уловят ейдоса в тях. Чрез сетивата душата улавя прекрасното в телата и го приема в себе си и обратното- отвръща се от безобразното и го отхвърля. То е чуждо за душата. Безобразните неща са тези, които не са причастни на логоса и ейдоса. Ейдосът подрежда частите в материята и ги превръща в завършено цяло по подобие на себе си, защото той е единен. Когато едно тяло е единно, то автоматично приема красотата, която се разпростира във всичките му части и в самото цяло. Само когато тялото е съставено от еднакви части, красотата се разпростира само върху цялото.

Прекрасното поражда в душите смайване, любов, копнеж и удивление. Несетивната красота поражда дори по- голямо удоволствие в душата. А тази красота се създава от самата душа. Това именно са добродетелите. Безобразното в душата идва тогава, когато тя се подлъже от грешните стремежи на тялото и се омърси. Примесва се със злото, идващо отвън и красивото в нея става неразличимо. За да стане отново красива, душата трябва да се очисти от злото, което я е обгърнало, а средството за това очистване са добродетелите. Затова те се считат за красиви. Плотин поддържа тезата на предците си, че нечистотата в душата е аналогична на тази на тялото, оприличава се на кал. Когато душата се очисти, става подобна на божественото, откъдето произлиза всичко прекрасно и съществуващо, така и тя става красива, а красотата на душата е нейният ум. Умът прозилиза от красотата като самото прекрасно. Душата става прекрасна благодарение на ума. След това, тя е тази, която извършва добрите постъпки, които благодарение на нея стават също прекрасни, тя им придава форма. Прекрасните тела също са дело на душата, затова са причастни на логоса. Телата са красиви благодарение на съчетанието от присъствието на красотата и на душата, която ги е изваяла и им е придала точно тази форма. За да може един човек, който наблюдава прекрасни тела също да се доближи до благото, чието отражение са тези тела, той трябва не да се възхищава на самите тях, а на истинската красота, към която те са причастни. Трябва да се стреми да се въздигне към нея и сам да се уподоби на прекрасния логос. Защото ако остане само на нивото на телата, душата му ще потъне в калта. За целта е необходимо да се използват не външните сетива, ами вътрешното зрение, което, според Плотин, всички имат, но много малка част от тях изполват. Чрез това вътрешно сетиво душата може да се вгледа в себе си и да открие красотата си, може също да поправи себе си, ако първоначално не види красотата. Плотин оприличава душата на скулптура- така както скулптурът оформя от всички страни, като премахва излишното, всеки може да оформя и душата си, докато я види в целия й блясък, изпълнена с добродетел и благоразумие. Това именно ще бъде красивата душа. Красивата душа е чиста и изпълнена с благо. Няма в себе си примеси от други неща. Изцяло изчистената душа е по- голяма от всяка мяра и сама се превръща във вътрешно зрение. Само то е способно да види великата красота. Никоя душа, която е обременена от външните пороци и изкушения на сетивния свят не може да види истински красивото. При Плотин красивото се явява като висша форма на издигане на духа над материалното. Много тясно е свързано с доброто и истинното, каквото е наследството от Античната традиция, където те се отъждествяват. Красивите неща са истинни и добри, когато нещо съществува, то не може да не е истинно и да не е добро, защото съществува благодарение на благото и му е причастно, а благото е най- висшето добро. И когато нещо е добро, то няма как да не е истинно, защото неистинното не е добро, и не може да не е красиво, няма по- красиво от доброто, което е причастно на логоса.

Красивото може да бъде видяно само от една красива душа. За да може нещо да се съзерцава, трябва това, което съзерцава да е подобно на това, което е съзерцавано. За подкрепа на тезата си Плотин дава пример със слънцето- не може да бъде гледано директно от никое око, което не му е подобно, а очевиден факт е, че никое око не е слънцевидно, затова и никой не може да наблюдава слънцето директно с очите си. Душата се издига постепенно по пътя към прекрасното. Благодарение на ума тя може да съзерцава прекраните ейдоси. Нещата, които тя може да види като прекрасни са такива именно заради ума, мястото на прекрасното е в умозримия свят. Красивото в телата е отражение на вътрешната красота на душата. Щом тя е причастна към един прекрасен ейдос, е напълно способна да породи други красиви неща, които са причастни и на нея и на ейдоса. Ако не са налични красивите и прекрасни души, сетивните вещи няма как да се явят като такива. От една страна душата създава прекрасни вещи, защото нещо прекрасно не може да създаде нещо безобразно, от друга пак поради своята прекрастност, тя е способна да открива прекрасното в другите неща. По този начин красивата душа може да се тълкува като причина за самата себе си, тъй като достигането до прекрасното й състояние е дело на ума й и като причина за прекрасното в света. Наблюдавайки нещо прекрасно, душата си припомня самата себе си. Изкуството се проявява като посредник между ейдоса и сетивния свят. Чрез изкуството крсивото може да се предава в домовете и да се разпространява сред хората.

Ако разгледаме внимателно разсъжденията на Плотин в частта „За прекрасното”, бихме могли да определим красивото като форма на ума. Тази форма се явява в действията на душата, които се влияят от  възприятията й за нещата. Тя извършва нещо, защото смята, че е красиво, а го смята за красиво, защото самата тя е красива. По условие, за да вижда красиви неща, душата трябва да е красива. А понеже тя е красива, не може да създава безобразни неща. Тя създава красиви неща, защото е красива и ги смята за красиви, също защото е красива. Получава се един малък кръг, който показва, че красотата определя цялото битие на душата. От съвременна гледна точка може да се каже, че красивото при Плотин е принцип, който задвижва човечеството и го кара да се стреми към него. Породено от божественото прекрасно, красивото задава завръщането към него.

Изкуство може да бъде създадено от  човек, който е достигнал до съзерцанието на умозримото, проумял е красотата на истинския ум и затова може да си създаде представа и за логоса, благодарение на който той е. Този човек възприема в себе си идеята за красивото и може да я пресъздаде в предметите на изкуството. Така една красива статуя става прекрасна благодарение на ейдоса, който му придава изкуството. Неоформените камъни в природата не са прекрасни, защото не пребивават по подобие на ейдоса, а са просто случайни форми. Създаващият изкуство е причастен на изкуството и има в себе си ейдоса, от който създава още преди да извае произведението си. Красотата пребивава в изкуството и от нея произлиза друга по- малка красота, която встъпва в телата, от които се създават изображения на изкуството. Степента на пребиваване на тази красота в камъка зависи от това доколко той се е поддал на изкуството. Различните камъни или избщо ресурси, от които се създават предмети на изкуството могат да имат в себе си различна потенция да се поддават на оформяне и затова не всички са еднакво красиви. Майсторството на скулптора се изразява в това да накара камъка да се поддаде на изкуството и да стане красив. Изкуството сътворява нещо прекрасно, което е според логоса на творимото. Притежава по- възвишена красота от външната. Разпростирайки се в материята, красотата отслабва. Не може да бъде придадена на материята такава, каквато е в цялата си пълнота и единство, защото за да може да сътвори нещо, творящото трябва да е по- голямо и по- силно от това, което твори. Затова красотата придава на материята само част от себе си. Ако единната красота и красотата в материя бяха еднакви по степен, то ни едно от тях не би могло да сътвори другото. Всяко създадено изкуство е породено от идеята за такова, която е преди него. Бидейки носители на красотата, изкуствата не просто подражават на природата, а прибават към нещата това, което им липсва. Природата идва от логосите и им подражава, а изкуството възхожда към тези логоси. Изкуствата помагат на хората да видят идеята, която е причина за направата на някое красиво прозиведение. Тя се предава директно на художника и той я изобразява, защото не всички имат такъв достъп до идеите. Творецът е до някаква степен посредник между идеите на самата красота и сетивния свят.

Разбира се, красотата не се измерва според физическата големина на телата, които я притежават. Тогава не би могло да има подобие с ейдоса, защото той не притежава такава. Както вече беше пояснено, душата възприема в себе си красивите тела и им се наслаждава. Възприемането е през очите, а през тях може да премине само ейдосът, не самото физическо тяло. Така се познава и големината на ейдоса в даденото тяло и това доколко то е причастно към него.

Всички възникнали неща са създадени от мъдростта, затова и изкуствата са мъдри. Художникът е създаден от природната мъдрост и създавайки предмети на изкуството я разпростира и в тях. Мъдростта се изразява през изображения и думи. В образа се съдържа самата причина да бъде направен точно такъв, какъвто е. Прекрасната му направа предизвиква удивление. То е породено от това, че мъдростта на отделната душа няма в себе си причината за всички създадени образи, но въпреки това им налага собствената си мяра, което от своя страна  отново е породено от подобието на прекрасното в образите с прекрасното в душите.

Самите ейдоси също възникват от други ейдоси, които стоят по- горе от тях. Целият свят е изпълнен с ейдоси. Изначалният му творец сам е същност и ейдос, затова светът е прекрасен. Сътворен е по подобие на онова, което е, а то е прекрасно. Затова Плотин не е съгласен с гностиците, които се изказват негативно за зримия свят. Той е образ на вечно битие. Този образ не е възникнал изкуствено, а логосът, чийто образ е, е вечен, затова и този свят е вечен и красив. Гностиците смятат, че зримият свят е преходен, а умозримият е вечен, но Плотин не е съгласен с тях и успява да ги опровергае много умело. Логосът, който е създател на света се явява и като негов съдържател. Той го удържа чрез подобието му на себе си. Светът няма да изчезне, докато е налице създателят му. Идеята за този свят винаги е пребивавала около логоса, затова и светът е вечен, а не се основава на едно моментно решение на твореца си да го създаде и не ще има край. Тази теория до някаква степен наподобява на християнското учение, където светът е съвечен с Бога, който го създава от себе си извън времето. Идеята за света винаги се е съдържала в ума на Бога. Въпреки че Бог съществува преди света, светът е бил в потенция преди да бъде създаден. Бог отново се явява като устой на света, а душите са безсмъртни. Начинът, по който е създаден света, според Плотин, не е изведен от необходимост за някаква подредба, а е именно такъв, защото подражава на сътворилия го логос.

Плотин показва съгласието си с Аристотел, че не трябва да се търси причина за началото, защото началото е съвършено. Освен това, то е и край, а което е начало и край е цяло и няма никакви недостатъци, следователно е прекрасно. Човекът не винаги съзнава чувството на прекрасно, които предизвикват у него нещата. Още по- малко съзнава, че всъщност се възхищава на първообраза, който не е видим. Красотата е присъща на същноста, а прекрасното е тъждествено с битието. Съществуващото няма как да не е прекрасно, тъй като е причастно към ейдосите, а те са прекрасни. И още, колкото по голяма е причастността на нещата към тях, толкова по- голяма е същността им, толкова по- голяма битийна стойност придобиват.

Идеята става зрима като съвършена само за тези, които са виждали множество ясни изображения. Боговете и душите, които се уподобяват на тях могат да направят това. Те са водени от любовта. Могат да съзрат цялостната красота, която пребивава над всичко и стават причастни към нея. Тя е тази, която изпълва съществуващите неща, благодарение на нея те стават прекрасни. Тези, които са способни да достигнат до това съзерцание не остават само пасивни наблюдатели. Те вече имат съзерцаваното в себе си, а не остава извън тях. Но те не знаят и затова гледат на него като външно. По природа човек възприема нещата, които вижда за външни. Вече достигнал до това ниво, човек трябва да се научи да се вглежда в себе си и да вижда съзерцаваното в себе си. Ако не го прави, той самият изважда себе си от себе си и наблюдава самия себе си като външен на себе си. Ако ли успее да наблюдава себе си като единен, ще се едини и ще пребивава в единство и с божественото. Тогава вече ще е отстъпил от сетивното. Сам ще е станал прекрасен и благ, достигнал почти до съвършенството, ще бъде вече обект на съзерцание на друг. Тук има голяма прилика с платоновото учение за завръщането на душите в божественото. Всичко това, разбира се, става с помощта на ума. Абстрахирането от сетивния свят и възкачването към прекрасното е висша форма на овладяване на разсъдъка и емоциите. Вглеждайки се в себе си, душата си припомня своята блага същност и е способна да се завърне при ейдоса си. И щом е способна да вижда прекрасното като едно със себе си, значи самата тя е станала прекрасна. Пребивавайки в прекрасното, не може да не го вижда, а ако го вижда като друго, значи не е прекрасна. И когато душата е прекрасна, тя пребивава в прекрасното. Най- трудно е да се види това, което е част от собствената същност, затова е много лесно някой да бъде изкушен от чуждото и да се загуби в търсенето на все повече съзерцания. Ако съедини знанието за себе си със самата себе си, душата може да познае себе си. За да стане възможно това, тя не трбва да се доверява на сетивното възприятие. Душата, която е достигнала до тази висша красота, може наистина да я оцени. Това е най- голямата наслада, която би могла да получи. Човек, който притежава красива душа, не се задоволява само със сетивната красота. От нея възхожда към красотата на душата. Стига до добродетелите и така открива причината за прекрасното в душата. По този път достига до това, което само по себе си е прекрасно. Този път е свързан с един копнеж и особен вид страдание, което Плотин оприличава на родилни болки. Те се прекратяват едва когато този човек достигне до истински прекрасното само по себе си. Всичко това става по силата на любовта.

Душата е прекрасна, но логосът е по- прекрасен от нея и когато тя се вгледа в него, става по- прекрасна, отколкото е била преди. Прекрасна е, когато принадлежи на себе си, но когато се отвърне от себе си и преходи в други природи, става безобразна. Когато не познава себе си, също става безобразна, защото както вече стана ясно, себепознанието е чрез ума, а умът е прекрасен и себепознанието е прекрасно, подобно е на познанието на висшата красота, която се намира при ейдосите.

В заключение може да се каже, че теорията на Плотин дава възможност да се тълкува и като система за етическо поведение. Същински красивото е доброто и чрез добри постъпки можем да бъдем красиви и да достигнем до благото, което е прекрасно. Плотин показва пътя, по който душата може да достигне до спасението си и да се завърне в първоначалното си състояние при ейдосите, където й е мястото. Ако тя сгреши и се подведе по изкушенията на сетивния свят, отново ще се омърля и ще стане грозна, един вид безобразна, защото нейната краасива форма няма да се забелязва изпод пластовете кал. Значи, всичко, което трябва да прави един човек, за да достигне до висшето благо, е да бъде праведен, добродетелен и морален, да развива способностите на ума си, а не да се оповава на телесните наслади и изкушения. Трябва да се отърси от профанното и да се стреми към постигане на по- висши цели и идеали. Но той трябва съзнателно да желае да запази красотата на душата си и да открие кои са истински красивите неща около него, на какво се дължи всъщност прекрасното. По този начин красивото ще продължава да се разпростира по целия свят.

Разсъжденията са направени върху плотиновите "Енеади"
Още за естетиката

Логически техники на манипулация и логически пропагандни трикове в делото срещу О’Джей Симпсън, обвинен в убийство на съпругата си

През 1994г. се извършва двойното убийство на бившата съпруга на спортната звезда Орентал Джеймс Симпсън- Никол Браун и нейния приятел Роналд Голдман. Разследването веднага се насочва към Симпсън като главен заподозрян. Открити са редица доказателства, които водят до него- шапка и ръкавица, по които има следи от неговата кръв, също и кървава следа, отново от неговата кръв, която води към изхода на къщата, в която е извършено престъплението и по колата му. Другата ръкавица пък е намерена в двора на неговата къща. На местопрестъплението има и кървави стъпки от обувки с неговия номер, а в спалнята му са открити чорапи, попити с кръв. Всичко това неминуемо води до повдигане на обвинение срещу Симпсън. Освен това, причината за раздялата му с Никол е системен побой, който той й е нанасял. Тя се страхувала от него и подавала множесетво оплаквания в полицията. Свидетели заяввяват, че той заплашил да я убие, ако я види с друг мъж, а тя очевидно продължила живота си и се срещал с мъже след развода. Това допринася за изграждането на мотив за убийство. Убийството е извършено с нож и се оказва, че Симпсън наскоро е купил нож, подобен на този, с който е извършено престъплението. Също така, веднага след като е извършено убийството, Симпсън заминава извън града, което също кара обвинението да смята, че той е виновен.

Делото срещу Симпсън се прочува като Делото на века. То е най- обсъжданото в САЩ, а Симпсън е най- прочутият обвиняем. Делото продължава 9 месеца- най- дълго воденото дело в щата Калифорния. В защитата си обвиняемият има 11 адвоката, а 25 прокурора се опитват на всяка цена да го вкарат в затвора. Симпсън през цялото време пледира невинен.

Възниква въпросът дали Симпсън не е натопен в убийството. Вземането на кръвни проби и анализирането им се забавя твърде дълго, в резултат на което част от кръвната проба на Симпсън липсва и се открива възможността тя да е подхвърлена на местопрестъплението. А когато той научава за убийствата, сам изявява желанието веднага да се върне в града, вместо да се укрива. Това изглежда като поведение на невинен човек. Също се разбира, че обвинението разполага със скрити свидетели, а други са пренебрегнати като такива и не са изложени показанията им. Тези факти дават основание да се смята, че Симпсън е нарочен. Защитата дори обвинява един от полицаите в подрхвърляне на доказателства. Върху този въпрос се води допълнително разследване. Тъй като Симпсън е чернокож, защитата му се опитва да го представи като жертва на расизъм. Системата на правосъдието се управлява предимно от бели.

В един момент се открива несъответсвие между степента на разлагане и съдържание на ДНК в кръвни проби, които би трябвало да са идентични. Това кара журито на процеса да се усъмни най- после във вината на Симпсън. В крайна сметка го обявяват за невинен, което кара всички чернокожи да тържествуват, а белите са разочаровани.

Оказва се, че тази история е един истински симулакрум, създаден на базата на войната между бели и чернокожи. Симулакрумът, както казва Жан Бодрийар, е измислена реалност, която замества истинската с някаква цел. В случая  мотивът е с  политическа основа. Разиграва се цирк, при който прокуратурата, която е олицетворение на властта, трябва на всяка цена да спечели. По този начин тя би показала надмощието си и превъзходствто на белите над черните. Създава впечатлението, че си върши работата и отвлича вниманието от евентуални тъмни действия в държавата. Чернокожите винаги са били поставяни като втора ръка хора или по- скоро с дефицит на човечност, затова най- лесно е да се вземе един такъв за жертва на системата. Както казва Бодрийар в „Предшествието на симулакрума”, „симулацията е свят на халюцинацията за истината, на изнудващото реално, на убийството и историческата (истерическата) ретроспекция на всяка форма- символ- убийство, чиито първи жертви са диваците, но което отдавна е засегнало всички западни общества.” Симпсън се явява като символ на по- ниското общество, което е способно на най- ужасните неща. Пиер Бурдийо говори за символния капитал, който може да бъде и културен и който се схваща от участниците в социума, те го схващат и познават благодарение на съответните категории на възприятие. В конкретния случай можем да интерпретираме ченрнокожите като един такъв капитал, масово възприеман отрицателно. Оттук директно следва възможността за символно насилие. Този, който упражнява символна власт се възприема с почит. Това насилие води до преобръщане на контекста, в който се извършва измамата, където управляваната страна изпитва симпатия към управляващата. Затова и много хора биха били доволни, ако Симпсън беше признат за виновен и осъден. Тогава тяхната симпатия би била оправдана и те спокойно ще могат да кажат, че властта си върши работата и наказва убийци.

Според Бодрийар скандалът се използва, за да се укрепи даден политически или морален принцип. Можем да наблюдаваме няколко типа симулакруми, които той описва. Както вече споменахме, симулакрумът може да се използва, за да прикрие или замести истинската реалност, може да служи като отдушник за нея. Също може да се създаде, за да се скрие всъщност липсата на един даден реален свят. Може да се използва и като прикрите, заблуда, в която се оказва, че самият симулакрум е реалността. Мислейки си, че избягваме симулакрума, ние всъщност навлизаме в него и в крайна сметка се оказва, че всъщност той е реалният ни свят. Логиката на симулацията няма нищо общо с логиката на фактите. При симулацията е характерно следване на модел. Фактите в нея възникват в точката на пресичане на моделите. Фактите и моделите се объркват, следването се губи и се получават множество възможни интерпретации. Симулакрумът е способен да създава противоречиви явления. Така и тук създава престъпление, за да покаже как се бори срещу престъпленията. Реално, властта е немощна и си търси изкупителна жертва, за да се покаже като по- силна, отколкото е. Тук идва и пропагандата, която, според Жак Елюл, създава свят, който е паралелен на реалния. Продуцират се представи и събития, които не отразяват реалността, но са по- истинни от нея. Така в случая на Симпсън се изгражда една постановка, която на пръв поглед изглежда съвсем правдоподобна и несъмнена, а вярното решение в нея е първото най- очевидно и най- близко до ума. Но когато се направи по- подробно разглеждане на ситуацията може да се установи, че тя всъщност изобщо не е действителна. И ако тази пропаганда успее да заблуди масата, тя ще може да я контролира много по- лесно. В пропагандата е абсолютно възможно да се правят логически невалидни и произволни заключения. Затова и Симпсън моментално е изтълкуван като виновен.

Също така, това, че Симпсън е биел жена си, се приема като предпоставка, за да се заключи, че я е убил. Но тук липсва вторапоставка, която да свърже тази следствието. Така поставено следствието, би могъл да се изведе следният силогизъм:

Всички мъже, които посягат на жена си саубийци.

Симпсън посяга на жена си.

Симпсън е убиец.

Това заключение очевидно е грешно, защото не всички побойници са убийци. Друга логическа грешка, която се забелязва при разглеждането на този случай е извеждането на присъствието на Симпсън на местопрестъплението от това, че там е открита негова кръв. Това е така нареченият псевдо Модус поненс, за който е характерна размяната на местата на причината и следствието. Истинският Модус поненс изглежда по следния начин:

(a→b).a→b

В този случай, обаче, се наблюдава обръщането му:

(a→b).b→a,

което е невалиден извод според законите на логиката или иначе казано, излиза следното:

Ако Симпсън е бил на местопрестъплението, там ще има негова кръв.

На местопрестъплението има кръв на Симпсън.

Симпсън е бил на местопрестъплението.

В много подобни случаи това противоречащо на логиката доказателство е напълно достатъчно, за да се изкаже със сигурност нечия вина, но формлно погледнато, то не е валидно. Тази грешка е доста често срещана, защото изводите, които правим ни звучат интуитивно верни в повечето случаи. В случая на Симпсън първоначално се игнорира възможността неговата кръв да е попаднала на местопрестъплението по друга причина, освен ако той не е бил там. Но всъщност съществуват много варианти. В крайна сметка той има щастието, че защитата му много убедително настоява за невинността му и в пробата от кръвта му се открива примес на течност, използвана за съхраняване на пробите, която не би трябвало да бъде там. Също така принципно не е изключена и вероятността медицинското изследване да греши или самото то да е подправено, ако някой много иска да го натопи. Ако означим неговото присъствие на местопрестъплението с a, подхвърленото доказателство с b, грешката в изследването с c, подправянето на самия резултат от изследването с d, ще получим, че причината за наличие на ДНК на Симпсън на местопрестъплението е aVbVcVd, където можем да отречем който и да е от компонентите. В този случай се използва един класически софизъм, при който не се гледат фактите и това, което казва обвиняемият, а се взима предвид само това кой е и автоматично се заявява, че не казва истината. Пропагандата е изградена на базата на един предразсъдък, насаден в съзнанието на хората и на увереността на властта, че може да заблуди всички и винаги да е победител. Тази симулация има абсолютно демонстративна цел. Двете убити жертви и обвиняемият са просто едни пионки в цялата схема.

За да бъде успешна една пропаганда, трябва да се състои от колкото може по- малко понятия и да  изглежда елементарна, да не провокира замисляне за ситуацията, да се гради на подразбиращи се и твърдо изградени в обществото стереотипи. В този аспект тези, които искат да натопят Симпсън за убийство допускат грешка. Представят прекалено много доказателства, които изглеждат като някакво странно съвпадение. Да, наистина лъжата им е голяма, защото засяга съдбата на цял един човешки живот и използва две жертви, чийто живот изглежда е без значение. Но проблемът е, че не са изпипали всички компоненти на тази лъжа. За да бъде ефикасна, тя не трябва да може да бъде проверена нито опровергана и затова опитът им за манипулация се проваля, тъй като биват разкрити. Въпреки това този опит за манипулация все пак има някакъв успех, защото всява смут в обществото. При всички положения се получава несигурност и съмнение. Те биха могли да предизвикат повишено внимание у гражданите, което отново ги прави силно подвластни на управлението, защото свободата на действията и мисленето им се ограничава.

Ситуацията може да бъде разгледана и в аспекта на рекламата. Чрез този скандал всички участници в него набират популярност. Симпсън е представен като жертва на етническа нетърпимост и като жертва, затова би могъл да спечели състраданието на публиката и да придобие симпатиите й. За една известна личност винаги е от полза да вдига рейтинга си, независимо в какво се въвлича. Адвокатите, които го защитават също шечелят точки в своя полза. В крайна сметка и правосъдната система излиза начисто, защото се постановява, че раздава справедливи присъди. Така се завърта кръговратът на пропагандата и заблудата отново е пълна...

Източници:

1. Александър Гънгов, “Логика на измамата”, София, Авангард Прима, (преработено издание) 2009

      2.   Жан Бодрийар, “Предшествието на симулакрума”, сп.  ΦІΛΟΣΟΦΙΑ, 4/91 , 5/1 – 92