Античната грижа за себе си
За Античността е
характерно, че обвързва доброто с полезното и приятното. Доброто се мисли с
оглед на щастливия живот.
В писмото си до
Менойкей Епикур изказва теорията си за това как човек трябва да се грижи за
себе си, за да стигне до щастливия живот. Основен възглед за Епикур е
удовлетворението от житейското пребиваване. За него заниманието с философия е
процес на оздравяване на душата. Най- важното нещо е щастието. Когато човек има
щастието, има всичко, а когато го няма, постоянно се стреми да го постигне.
Заниманието с философия може да ни доведе до един хубав и щастлив живот.
Мислите на човек трябва да са насочени към блаженството. Постигането на щастие
е важно, но не бива да се посяга на щастието на другите хора. Човек трябва да
се отнася добре с тях и така се постига спокойствие и равновесие.
Противно на
интуитивното разбиране на повечето хора, при Епикур смъртта не се смята за нещо
трагично. Такова може да бъде само нещо, което е свързано с някакви усещания, а
собствената смърт е лишаване от усещания. С настъпването на смъртта ние
преставаме да бъдем способни да получаваме удоволствие или страдание. И това
дори допринася за теорията на Епикур за щастливия живот, защото като знаем, че
със смъртта приключва всяко усещане, нямаме причина за страдание. Ако човек
смята, че собствената му смърт е нещо тъжно, той ще иска да я избегне, което е
навъзможно и по този начин сам ще си причини нещастие. Докато се придържа към
разбирането, че смъртта не е тъжна, няма и да желае безсмъртието си и ще може
да се наслади на живота в пълнота. Изобщо човек не бива да се бои от смъртта,
защото не би могъл действително да се срещне с нея. Докато човекът съществува,
смъртта я няма, а когато тя настъпи, човекът вече си е отишъл. Затова няма
допирни точки между живота и смъртта, тя не присъства в живота и не заема
никаква важна част от него. Не бива нито да се стремим към смъртта, нито да
бягаме от нея. Важно е човек да се наслади на живота си, без да се притеснява
за края му. „Затова и правилното знание на онова, че смъртта няма никакво
отношение към нас, прави смъртността на живота по- сладка (по- привлекателна,
по- свързана с наслада), и то не затова, защото това знание прибавя към нея
неограничено количество време, а защото отстранява жаждата за безсмъртие.”[1]
Добре е човек да
има надежда в себе си, че ще настъпи и бъдещето, но не и да очаква, че това
непременно ще се случи. Ключът към спокойствието е в това, че бъдещето не ни
принадлежи изцяло, но не ни е и напълно чуждо. Както добре ни е известно, нищо
прекалено не може да бъде хубаво. Така и Епикур съветва да се води един умерен
живот, в който се извлича щастието.
Епикур прави разделение
между естествените и празните ни желания. Някои от естествените желания са
необходими за щастието, за спокойствието на тялото и за самия живот. За да бъде
щастлив един живот, е необходимо да е налице телесното здраве и спокойствието
на душата. Това директно отпраща към полезното. Нещо, което не е полезно за нас, не би могло да бъде добро,
защото възпрепятства и щастието. Затова човек има естествени стремежи към
собственото си здраве и спокойствие. Когато човек постигне това, той спира да
търси нещо, чрез което да постигне пълнота на благото. Нужда от удоволствие се
изпитва, когато е налице страданието. С него си отива и стремежът към
удоволствие. Удоволствието е вродено благо. То е критерий за всяко благо.
Постъпките се преценяват по това дали ще донесат удовлетворение. Щастливият
живот изхожда от удоволствието и приключва при него. Когато е налице липса на
удоволствие и ние се стремим към него в душата ни се надига буря, която се
успокоява с достигането на удоволствието. Важно е да се преценяват степените на
удоволствие и да се избере най- мащабната. Понякога трябва да се избягват
дребни моментни удооволствия в името на цялостното благо. Например, когато
човек може да извършва действия, които са му приятни, но знае, че вредят на
здравето му, правилният избор е да се откаже от тях, защото след това ще
постигне по- голямото щастие да бъде здрав, така и душата му ще бъде спокойна. Или
както беше казано по- горе, всичко трябва да се извършва умерено. Дори е
възможно някакви страдания в живота на човек да доведат до някакво следващо
щастие. Преценката се осъществява чрез критерия на полезността. Човек трябва да
си дава сметка за бъдещите изходи от ситуацията и да умее да прецени кое ще
бъде полезно за него да избере.
За да бъде
щастлив, човек не бива да желае непременно най- голямото, защото тогава ше бъде
вечно нещастен, че не може да го постигне. Малките неща носят дори по- голямо
удоволствие, защото задоволяват необходимостта. Извън необходимостта е вече
излишъкът. Най- малкото, което ни е необходимо е и най- ценно. Който го има и
чувства удовлетворението от това, ще може в последствие лесно да постигне и по-
големи придобивки. Най- щастлив е този, който се задоволява с малко, защото не
страда от липсата на повече. Тази теза се приема добре и в християнския
контекст, където алчността не се толерира, а в последствие Бог награждава
скромните и добри хора. Действително, най- голямо удоволствие от лукса би
изпитал този, който не е страдал от липсата му и не изпитванеобходимост да го
притежава. Неговата душа не е обременена от непременен стремеж към излишък. Но
при всички положения, излишъкът на материалното, гуляите, развратът и други
подобни удоволствия не съставляват същинското удоволствие от живота, защото не
могат да предпазят тялото от болести и душата от тревоги. Истински приятният
живот зависи от трезвия разсъдък, който отговаря за направените избори и
преценката за правилното.
Най- голямото
благо е благоразумието. То е по- ценно дори от философията, защото има пряка
връзка с грижата за себе си. Философията се използва за оздравяване на душата,
а благоразумието носи пряка отговорност за състоянието й. Всички добродетели
произлизат от благоразумието. Както стана ясно, щастливият живот е и добър,
справедлив, разумен и почтен. Душата не може да бъде спокойна, когато не се
придържаме към тази норма, защото тогава винаги ще е налице някакъв излишък.
Несправедливият човек е такъв, когато иска да извлече някаква полза, да получи
нещо, което не притежава. Тези добродетели неминуемо водят до щастливия и
приятен живот. Човекът, който ги притежава е свободен. Превратностие на съдбата
се приемат с лекота. Описаните блага са вечни и този, който ги притежава се
уподобява на Бог сред хората. Той постига щастливия живот чрез разума и
разсъждението, точната преценка и умереността. Невъзмутимостта от неволите е
ключов момент за постигане на щастието.
Стоическият
възглед е много сходен с този на Епикур. Стоицизмът предполага действие,
съобразено с природата. Ние имаме един дълг пред нея и добрият живот изисква да
го спазваме. Удовлетворението от добродетелта е самата добродетел. Тя бива
следвана само заради самата себе си, без оглед на външни причини. Грижата за
себе си е естествено проявление да дълга пред природата. Като природни
същества, ние не бива да изоставяме спокойния хармоничен живот. Разумът е
наместникът на природата при разумните същества. При човека всичко зависи от
него. Щастливият живот може да бъде такъв, само ако е съобразен с природата.
Разумът ни кара да извършваме постъпки, съобразени с природния дълг. По този
начин ние осъществяваме грижата за себе си. Тя не би могла да бъде налице без
да има осъзнаване. Случайно стечение на обстоятелствата не може да бъде
определено като грижа, за да е налице грижата е необходимо едно разумно
същество, което да я осъществи от волята си. Тази тема също се пренася и в
християнския контекст, където дългът отново ни зове да се погрижим за себе си,
за тялото и душата си, които са ни дадени от една по- висша духовна субстанция,
пред която носим отговорност.
Както казва Фуко
в „Генеалогия на Модерността”, грижата за себе си е определена дейност,
Свързаана е с някакъв труд върху себе си. Понякога може да не е лесно, но е
необходимо за щастливия живот, а към щастлив живот се стреми всеки, който се е
заел с грижата за себе си. Грижата за себе си действително изисква
съсредоточаване на вниманието. И това е дейност, която продължава през целия
живот, без да си даваме почивки. Дейността на грижата за себе си е свързана с
постоянна борба срещу влиянието на околните фактори. Човек трябва да утвърди
себе си, постоянно да се самосъздава като един целесъобразен природен субект.
Съществуват искушения, които биха могли да отклонят човека от пътя му към
щастливия живот, затова са важни вниманието и преценката във сяка ситуация. Грижата
за себе си не може да се сравни с грижата за когото и да било друг, човек сам е
отговорен за удържането на своите добродетели и никой друг не може да влияе
толкова силно върху решенията му, колкото той сам. Въпреки това е необходимо и
присъствието на друг човек, който може да дава съвети или да оказва помощ в
критичните моменти при грижата за себе си. Даващият съвети може в един момент
да се превърне и в искащ съвет, но, отново, грижата за себе си се основава на
собствено решение и вътрешна нагласа. Да опази душата си от порока и тялото си
от разпада е основната задача за всеки в грижата му за себе си. Затова ролята
на философията в оздравяването на душата е толкова важна, само чрез
разсждението могат да бъдат премахнати отклоненията от добродетелта.
В „За щастливия
живот” Сенека казва, че всеки иска да живее щастливо, но е трудно да се намери
верният път. Не бива да се бърза към щастието, защото така е най- лесно да бъде
подминато. Първо е важно да се определени целта, към която човек се стреми и
бавно да се пристъпи към нея, така тя ще може да бъде постигната. Нашият
естествен стремеж ни тласка към търсене на щастието.
За да намерим
правилния път, трябва да действаме според разума си, а не да следваме стадото.
Много лесно е тълпата да се подведе и всички да тръгнат в грешната посока. Човек
не трябва да приема на вяра предложената му от другите посока, а да прецени със
собствения си разсъдък. Грешката се предава много лесно и към нея спонтанно се
привличат все повече заблудени индивиди. Там, където има тълпа, при всички
положения има нещо съмнително. Спасението ни е да се откъснем от нея.
Мъдрият човек се
съобразява със закона на природата и не се отклонява от нея. Щастливият живот е
само в хармония с природата, а за да се постигне това, е необходим един здрав
дух. Той трябва да е силен, за да устоява на възможните отклонения от пътя,
нужна е много енергия и издържливост. Смелият дух, който се грижи и за тялото
си, използва даровете на съдбата, без да им робува, е способен да постигне
щастливия живот. Когато се елиминират страховете и притесненията настъпва
блаженото спокойствие, което поражда огромната радост от живота. Когато душата
е изпълнена с мир, тя е в хармоняи с природата. Щастлив може да бъде само човек,
който осъзнава щастието си. Не може да се нарече щастие, това, което не
предизвиква определено удоволствие и не е постигнато по пътя на разума
посредством грижата за себе си. Чрез правилната преценка умът се пречиства и
става неуязвим за бедите. След усилената работа върху себе си, умът не би могъл
да бъде завладян от случайността.
Това, с което
Сенека не се съгласява е теорията, че щастието и добродетелта са неразривно
свързани. Съществуват и неща, които пораждат удоволствие, без да са добри и
обратното. Добродетелта осъжда порока, но той сам по себе си е способен да
доставя удоволствие. Възможно е дори да има хора, които са нещастни поради
наличието на много удоволствия, което противоречи на тезата, че удоволствието
винаги предполага добродетели. Добродетелта и удоволствието за Сенека са
противоположни. Добродетелта е нещо много висше, тя е вечна и неоспорима,
докато удоволствията са долни и преходни. Добродетелта е висшето благо. От него
никога не би се отказал един правилно разъдил ум. Удоволствието изчезва в
момента, в който най- голямо. То лесно
се насища, затова е преходно. Но удоволствието съпровожда както доброто, така и
лошото. Телесните удоволствия могат да служат на душата само когато приемат
функцията да ни служат. На тях не бива да се робува, не трябва да определяме
постъпките си спрямо тях, а тъкмо обратното. Да се съобразяваш с телесните си
щения е долно и неморално, възвишеното е заниманието с душата. Но важно е да се
удовлетворяват природосъобразните нужди на тялото и така то ще може да ни служи
по пътя на душата към добрия живот.
Важно е човек да
отстоява себе си и да държи на думата си. Не трябва да се поддава на външни
съблазни и да се отклонява от пътя на доброто. Разумът, който няма противоречия
в себе си, има ясни представи и убеждения, лесно постига върховното благо.
Добродетелта
съдържа мярката в самата себе си. С нея няма как да се прекали, за разлика от
удоволствието, с което лесно може да се прекали. А прекаленото удоволствие е
вредно. То съсипва душата и я опорочава. Затова човек трябва винаги много да
внимава и да си налага сам мярка на удоволствията, преценявайки кое е съобразно
с пиродата. Когато поставим удоволствието начело, автоматично се лишаваме от
него, защото по този начин то не идва от добродетелта. В този случай ще стрдаме
неимоверно от липсатана удоволствие, а няма и да можем да го оценим, когато
имаме много от него. Няма я тук мярата, няма разумна преценка, няма и смислено
съществуване, щом не сме се погрижи ли за себе си, щом не се движим съобразно
природните закони. Когато човек се превърне в роб на удоволствията, ток става
слаб. Става зависим от случайността, отдалечава се все повече и повече от
добродетелта. Той не може да има сигурността за нищо, страда от много страхове.
А е много важно човек да живее без да се оплаква от съдбата, да не страда за
нещата, които няма, да подминава злините, които му се случват с лекота. Това
няма как да стане, ако превърне удоволствита в първа цел на живота си, без те
да са резултат от добродетелта. Само добродетелта заслужава най- висшето място
в сърцето на човека. Този, който не иска да следва добродетелта, ще бъде
принуден да го направи.
Никакво по-
голямо щастие не може да бъде постигнато от това, до което ни води
добродетелта. Това, което идва от порока е зло и трябва да бъде избягвано,
защото е вредно за човека. В известна степен Бог позволява да се превърнем в
Негово подобие. За това помага въздържането при посрещането както на доброто,
така и на злото. Защото Бог не би изпитвал вълнения, те са присъщи само на
човека. Достигайки до това положение, човекът вече ще е в състояние на
неуязвимост, състояние, в което няма нужда от нищо, пълна свобода и
спокойствие. Оттам нататък животът е много лесен, всичко върви спорно и пълното
щастие е налице. Това означава, че човек се е погрижил добре за себе си,
преминал еуспешно пътя на изкушенията и е намерил вярната посока в живота си.
„Благородната
кръв строи своите планове не с оглед на собствените си сили, а с оглед силите
на своята природа, към висините се стреми и си поставя цели, които надминават
възможностите дори на людете, надарени с огромна душевна сила.”[2]
Добре е всеки да
си постави за задача да не гледа на смъртта като нанещо тъжно, също както казва
и Епикур, да не се тревожи от тежките товари на тялото си, защото те ще бъдат подкрепяни
с духа, да не придава голяма важност на богатството, все едно трябва да е дали
го притежаваш или не. Тук отново става въпрос за умереността в живота на човек.
Никоя крайност не е добра, нито скъперничеството, нито прахосничеството.
Добрините се измерват по стойността на този, който ги получава. Колкото повече
зааслужава той, толкова повече трябва да му даваш, без да се скъпиш. Важно е
съвестта на добродетелния човек да е чиста, отново става въпрос за извършване
на добро заради самото добро, не заради облагите и мнението на другите
хора.Човек никога не трябва да се срамува от постъпката си, ако не се приеме с
одобрение, трябва да отстоява закона на висшето благо, според който я е
извършил. Само тогава сърцето му ще е чисто и щастливо.
Богатствата и
удоволствията, които може да ни предложи животът не са лоши сами по себе си.
Такива стават, когато забравим за грижата си за доброто на душата и се отдадем
на тези несъществени неща. Не би имало нищо лошо човек да се ползва от тях,
стига да не им придава особено значение и да става зависим. Всяко зло идва от
нагласата, с която се подхожда към даден предмет. Когато така възприемаме
нещата, че лесно да се разделим с тях, значи сме съумели да запазим здравето на
душата си и не рискуваме да изпаднем в нещастно състояние. Щастливият живот ще
ни се усмихне и ще ни се отплати за грижите, които сме положили за душевното си
състояние. И когато ни застигнат беди, ще ги понесем съвсем леко, когато най-
малко се мъчим да се отървем от тях, докато в един момент те сами ще отминат.
Природата се е погрижила да ни даде способността да привикваме, та да можем да
не обръщаме внимание и на най- тежките беди. Във всеки един живот неминуемо
съществува някакво робство на съдбата. Работа на човека е да се примири с това,
вместо да се съпротивлява и така да открие за себе си утехата, която ще му
позволи да намерия добрия щастлив живот. Спокойният дух гарантира, че животът
няма да бъде нещастен.
[1] Епикур- „Епикур изпраща
привет на своя приятел Менойкей”. Антология по етика- том 1, част 1, с. 65
Няма коментари:
Публикуване на коментар