Плотин е
представител на неоплатонизма. В много от нещата, за които говори се позовава
на платоновите диалози. Заимства елементи от аристотеловата теория за форма и
материя. Въввежда сетивата като основни възприемащи на красивото в телата,
благодарение на тях, то може да бъде възприето и от душата. Красивото
съставлява прекрасното. Плотин привежда доброто като тъждествено с прекрасното,
а благото- с красотата. Благото е това, благодарение на което съществуват
всички останали неща, следователно красиво е съществуващото.
Сетивата са
тези, които служат като инструмент на душата, за да може да разпознае красивите
неща.. Според Плотин красивото в телата е подобно на красивото в душата. Както
е в платоновата традиция, Плотин смята, че нещата са причастни към ейдоса
(идеите). Според Плотин те са прекрасни заради тази си причастност. За да могат
да бъдат определени като красиви, сетивата трябва да уловят ейдоса в тях. Чрез
сетивата душата улавя прекрасното в телата и го приема в себе си и обратното-
отвръща се от безобразното и го отхвърля. То е чуждо за душата. Безобразните
неща са тези, които не са причастни на логоса и ейдоса. Ейдосът подрежда
частите в материята и ги превръща в завършено цяло по подобие на себе си,
защото той е единен. Когато едно тяло е единно, то автоматично приема
красотата, която се разпростира във всичките му части и в самото цяло. Само
когато тялото е съставено от еднакви части, красотата се разпростира само върху
цялото.
Прекрасното
поражда в душите смайване, любов, копнеж и удивление. Несетивната красота
поражда дори по- голямо удоволствие в душата. А тази красота се създава от
самата душа. Това именно са добродетелите. Безобразното в душата идва тогава,
когато тя се подлъже от грешните стремежи на тялото и се омърси. Примесва се
със злото, идващо отвън и красивото в нея става неразличимо. За да стане отново
красива, душата трябва да се очисти от злото, което я е обгърнало, а средството
за това очистване са добродетелите. Затова те се считат за красиви. Плотин
поддържа тезата на предците си, че нечистотата в душата е аналогична на тази на
тялото, оприличава се на кал. Когато душата се очисти, става подобна на божественото,
откъдето произлиза всичко прекрасно и съществуващо, така и тя става красива, а
красотата на душата е нейният ум. Умът прозилиза от красотата като самото
прекрасно. Душата става прекрасна благодарение на ума. След това, тя е тази,
която извършва добрите постъпки, които благодарение на нея стават също
прекрасни, тя им придава форма. Прекрасните тела също са дело на душата, затова
са причастни на логоса. Телата са красиви благодарение на съчетанието от
присъствието на красотата и на душата, която ги е изваяла и им е придала точно
тази форма. За да може един човек, който наблюдава прекрасни тела също да се
доближи до благото, чието отражение са тези тела, той трябва не да се възхищава
на самите тях, а на истинската красота, към която те са причастни. Трябва да се
стреми да се въздигне към нея и сам да се уподоби на прекрасния логос. Защото
ако остане само на нивото на телата, душата му ще потъне в калта. За целта е
необходимо да се използват не външните сетива, ами вътрешното зрение, което,
според Плотин, всички имат, но много малка част от тях изполват. Чрез това
вътрешно сетиво душата може да се вгледа в себе си и да открие красотата си,
може също да поправи себе си, ако първоначално не види красотата. Плотин
оприличава душата на скулптура- така както скулптурът оформя от всички страни,
като премахва излишното, всеки може да оформя и душата си, докато я види в
целия й блясък, изпълнена с добродетел и благоразумие. Това именно ще бъде
красивата душа. Красивата душа е чиста и изпълнена с благо. Няма в себе си
примеси от други неща. Изцяло изчистената душа е по- голяма от всяка мяра и
сама се превръща във вътрешно зрение. Само то е способно да види великата
красота. Никоя душа, която е обременена от външните пороци и изкушения на
сетивния свят не може да види истински красивото. При Плотин красивото се явява
като висша форма на издигане на духа над материалното. Много тясно е свързано с
доброто и истинното, каквото е наследството от Античната традиция, където те се
отъждествяват. Красивите неща са истинни и добри, когато нещо съществува, то не
може да не е истинно и да не е добро, защото съществува благодарение на благото
и му е причастно, а благото е най- висшето добро. И когато нещо е добро, то
няма как да не е истинно, защото неистинното не е добро, и не може да не е
красиво, няма по- красиво от доброто, което е причастно на логоса.
Красивото може
да бъде видяно само от една красива душа. За да може нещо да се съзерцава,
трябва това, което съзерцава да е подобно на това, което е съзерцавано. За
подкрепа на тезата си Плотин дава пример със слънцето- не може да бъде гледано
директно от никое око, което не му е подобно, а очевиден факт е, че никое око
не е слънцевидно, затова и никой не може да наблюдава слънцето директно с очите
си. Душата се издига постепенно по пътя към прекрасното. Благодарение на ума тя
може да съзерцава прекраните ейдоси. Нещата, които тя може да види като
прекрасни са такива именно заради ума, мястото на прекрасното е в умозримия
свят. Красивото в телата е отражение на вътрешната красота на душата. Щом тя е
причастна към един прекрасен ейдос, е напълно способна да породи други красиви
неща, които са причастни и на нея и на ейдоса. Ако не са налични красивите и прекрасни
души, сетивните вещи няма как да се явят като такива. От една страна душата
създава прекрасни вещи, защото нещо прекрасно не може да създаде нещо
безобразно, от друга пак поради своята прекрастност, тя е способна да открива
прекрасното в другите неща. По този начин красивата душа може да се тълкува
като причина за самата себе си, тъй като достигането до прекрасното й състояние
е дело на ума й и като причина за прекрасното в света. Наблюдавайки нещо
прекрасно, душата си припомня самата себе си. Изкуството се проявява като
посредник между ейдоса и сетивния свят. Чрез изкуството крсивото може да се
предава в домовете и да се разпространява сред хората.
Ако разгледаме
внимателно разсъжденията на Плотин в частта „За прекрасното”, бихме могли да
определим красивото като форма на ума. Тази форма се явява в действията на душата,
които се влияят от възприятията й за
нещата. Тя извършва нещо, защото смята, че е красиво, а го смята за красиво,
защото самата тя е красива. По условие, за да вижда красиви неща, душата трябва
да е красива. А понеже тя е красива, не може да създава безобразни неща. Тя
създава красиви неща, защото е красива и ги смята за красиви, също защото е
красива. Получава се един малък кръг, който показва, че красотата определя
цялото битие на душата. От съвременна гледна точка може да се каже, че
красивото при Плотин е принцип, който задвижва човечеството и го кара да се
стреми към него. Породено от божественото прекрасно, красивото задава
завръщането към него.
Изкуство може да
бъде създадено от човек, който е
достигнал до съзерцанието на умозримото, проумял е красотата на истинския ум и
затова може да си създаде представа и за логоса, благодарение на който той е. Този
човек възприема в себе си идеята за красивото и може да я пресъздаде в предметите
на изкуството. Така една красива статуя става прекрасна благодарение на ейдоса,
който му придава изкуството. Неоформените камъни в природата не са прекрасни,
защото не пребивават по подобие на ейдоса, а са просто случайни форми.
Създаващият изкуство е причастен на изкуството и има в себе си ейдоса, от който
създава още преди да извае произведението си. Красотата пребивава в изкуството
и от нея произлиза друга по- малка красота, която встъпва в телата, от които се
създават изображения на изкуството. Степента на пребиваване на тази красота в
камъка зависи от това доколко той се е поддал на изкуството. Различните камъни
или избщо ресурси, от които се създават предмети на изкуството могат да имат в
себе си различна потенция да се поддават на оформяне и затова не всички са
еднакво красиви. Майсторството на скулптора се изразява в това да накара камъка
да се поддаде на изкуството и да стане красив. Изкуството сътворява нещо
прекрасно, което е според логоса на творимото. Притежава по- възвишена красота
от външната. Разпростирайки се в материята, красотата отслабва. Не може да бъде
придадена на материята такава, каквато е в цялата си пълнота и единство, защото
за да може да сътвори нещо, творящото трябва да е по- голямо и по- силно от
това, което твори. Затова красотата придава на материята само част от себе си.
Ако единната красота и красотата в материя бяха еднакви по степен, то ни едно
от тях не би могло да сътвори другото. Всяко създадено изкуство е породено от
идеята за такова, която е преди него. Бидейки носители на красотата, изкуствата
не просто подражават на природата, а прибават към нещата това, което им липсва.
Природата идва от логосите и им подражава, а изкуството възхожда към тези
логоси. Изкуствата помагат на хората да видят идеята, която е причина за
направата на някое красиво прозиведение. Тя се предава директно на художника и
той я изобразява, защото не всички имат такъв достъп до идеите. Творецът е до
някаква степен посредник между идеите на самата красота и сетивния свят.
Разбира се,
красотата не се измерва според физическата големина на телата, които я
притежават. Тогава не би могло да има подобие с ейдоса, защото той не притежава
такава. Както вече беше пояснено, душата възприема в себе си красивите тела и
им се наслаждава. Възприемането е през очите, а през тях може да премине само
ейдосът, не самото физическо тяло. Така се познава и големината на ейдоса в
даденото тяло и това доколко то е причастно към него.
Всички
възникнали неща са създадени от мъдростта, затова и изкуствата са мъдри.
Художникът е създаден от природната мъдрост и създавайки предмети на изкуството
я разпростира и в тях. Мъдростта се изразява през изображения и думи. В образа
се съдържа самата причина да бъде направен точно такъв, какъвто е. Прекрасната
му направа предизвиква удивление. То е породено от това, че мъдростта на
отделната душа няма в себе си причината за всички създадени образи, но въпреки
това им налага собствената си мяра, което от своя страна отново е породено от подобието на прекрасното
в образите с прекрасното в душите.
Самите ейдоси
също възникват от други ейдоси, които стоят по- горе от тях. Целият свят е
изпълнен с ейдоси. Изначалният му творец сам е същност и ейдос, затова светът е
прекрасен. Сътворен е по подобие на онова, което е, а то е прекрасно. Затова
Плотин не е съгласен с гностиците, които се изказват негативно за зримия свят.
Той е образ на вечно битие. Този образ не е възникнал изкуствено, а логосът,
чийто образ е, е вечен, затова и този свят е вечен и красив. Гностиците смятат,
че зримият свят е преходен, а умозримият е вечен, но Плотин не е съгласен с тях
и успява да ги опровергае много умело. Логосът, който е създател на света се явява
и като негов съдържател. Той го удържа чрез подобието му на себе си. Светът
няма да изчезне, докато е налице създателят му. Идеята за този свят винаги е
пребивавала около логоса, затова и светът е вечен, а не се основава на едно
моментно решение на твореца си да го създаде и не ще има край. Тази теория до
някаква степен наподобява на християнското учение, където светът е съвечен с
Бога, който го създава от себе си извън времето. Идеята за света винаги се е
съдържала в ума на Бога. Въпреки че Бог съществува преди света, светът е бил в
потенция преди да бъде създаден. Бог отново се явява като устой на света, а
душите са безсмъртни. Начинът, по който е създаден света, според Плотин, не е
изведен от необходимост за някаква подредба, а е именно такъв, защото подражава
на сътворилия го логос.
Плотин показва
съгласието си с Аристотел, че не трябва да се търси причина за началото, защото
началото е съвършено. Освен това, то е и край, а което е начало и край е цяло и
няма никакви недостатъци, следователно е прекрасно. Човекът не винаги съзнава
чувството на прекрасно, които предизвикват у него нещата. Още по- малко
съзнава, че всъщност се възхищава на първообраза, който не е видим. Красотата е
присъща на същноста, а прекрасното е тъждествено с битието. Съществуващото няма
как да не е прекрасно, тъй като е причастно към ейдосите, а те са прекрасни. И
още, колкото по голяма е причастността на нещата към тях, толкова по- голяма е
същността им, толкова по- голяма битийна стойност придобиват.
Идеята става
зрима като съвършена само за тези, които са виждали множество ясни изображения.
Боговете и душите, които се уподобяват на тях могат да направят това. Те са
водени от любовта. Могат да съзрат цялостната красота, която пребивава над
всичко и стават причастни към нея. Тя е тази, която изпълва съществуващите
неща, благодарение на нея те стават прекрасни. Тези, които са способни да
достигнат до това съзерцание не остават само пасивни наблюдатели. Те вече имат
съзерцаваното в себе си, а не остава извън тях. Но те не знаят и затова гледат
на него като външно. По природа човек възприема нещата, които вижда за външни.
Вече достигнал до това ниво, човек трябва да се научи да се вглежда в себе си и
да вижда съзерцаваното в себе си. Ако не го прави, той самият изважда себе си
от себе си и наблюдава самия себе си като външен на себе си. Ако ли успее да
наблюдава себе си като единен, ще се едини и ще пребивава в единство и с
божественото. Тогава вече ще е отстъпил от сетивното. Сам ще е станал прекрасен
и благ, достигнал почти до съвършенството, ще бъде вече обект на съзерцание на
друг. Тук има голяма прилика с платоновото учение за завръщането на душите в
божественото. Всичко това, разбира се, става с помощта на ума. Абстрахирането
от сетивния свят и възкачването към прекрасното е висша форма на овладяване на
разсъдъка и емоциите. Вглеждайки се в себе си, душата си припомня своята блага
същност и е способна да се завърне при ейдоса си. И щом е способна да вижда
прекрасното като едно със себе си, значи самата тя е станала прекрасна. Пребивавайки
в прекрасното, не може да не го вижда, а ако го вижда като друго, значи не е
прекрасна. И когато душата е прекрасна, тя пребивава в прекрасното. Най- трудно
е да се види това, което е част от собствената същност, затова е много лесно
някой да бъде изкушен от чуждото и да се загуби в търсенето на все повече
съзерцания. Ако съедини знанието за себе си със самата себе си, душата може да
познае себе си. За да стане възможно това, тя не трбва да се доверява на
сетивното възприятие. Душата, която е достигнала до тази висша красота, може
наистина да я оцени. Това е най- голямата наслада, която би могла да получи.
Човек, който притежава красива душа, не се задоволява само със сетивната
красота. От нея възхожда към красотата на душата. Стига до добродетелите и така
открива причината за прекрасното в душата. По този път достига до това, което
само по себе си е прекрасно. Този път е свързан с един копнеж и особен вид
страдание, което Плотин оприличава на родилни болки. Те се прекратяват едва
когато този човек достигне до истински прекрасното само по себе си. Всичко това
става по силата на любовта.
Душата е
прекрасна, но логосът е по- прекрасен от нея и когато тя се вгледа в него,
става по- прекрасна, отколкото е била преди. Прекрасна е, когато принадлежи на
себе си, но когато се отвърне от себе си и преходи в други природи, става
безобразна. Когато не познава себе си, също става безобразна, защото както вече
стана ясно, себепознанието е чрез ума, а умът е прекрасен и себепознанието е
прекрасно, подобно е на познанието на висшата красота, която се намира при
ейдосите.
В заключение
може да се каже, че теорията на Плотин дава възможност да се тълкува и като
система за етическо поведение. Същински красивото е доброто и чрез добри
постъпки можем да бъдем красиви и да достигнем до благото, което е прекрасно.
Плотин показва пътя, по който душата може да достигне до спасението си и да се
завърне в първоначалното си състояние при ейдосите, където й е мястото. Ако тя
сгреши и се подведе по изкушенията на сетивния свят, отново ще се омърля и ще
стане грозна, един вид безобразна, защото нейната краасива форма няма да се
забелязва изпод пластовете кал. Значи, всичко, което трябва да прави един
човек, за да достигне до висшето благо, е да бъде праведен, добродетелен и
морален, да развива способностите на ума си, а не да се оповава на телесните
наслади и изкушения. Трябва да се отърси от профанното и да се стреми към
постигане на по- висши цели и идеали. Но той трябва съзнателно да желае да
запази красотата на душата си и да открие кои са истински красивите неща около
него, на какво се дължи всъщност прекрасното. По този начин красивото ще
продължава да се разпростира по целия свят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар