В памет на баба и дядо

        Празнота. Като голите клони на дърветата, които се поклащат от време на време под влиянието на вятъра. Съсухрени. Есента отдавна е отминала и животът ги е напуснал с падането на последния пожълтял лист. Последната капчица надежда за подобрение в безсмисленото съществуване. Вече няма нито частица жизненост, само неволните движения, които не биха съществували, ако не беше течението. Само последните мигове на тлеещото дърво, в очакване разяденото му отвътре стъбло да се прекърши, да се срути с гръм и трясък и да постави края на една ера, освобождавайки земята от своята тежест. 
        Сивота. Като мрачното зимно небе, което сякаш е сърдито на целия свят. И след многото буро, нанесени върху човечеството, сега е негов ред да страда. Обречено е на вечен студ и тъмнина. Защото слънцето отдавна го е напуснало и няма никакво намерение да се връща. Но небето, което явно не се поучава от грешките си, е готово отново и отново да бълва гръмотевици, дъждове, снегове и градушки върху невинните страдалци под него, които всячески се опитват да се измъкнат от този кошмар. Но безуспешно. Те сякаш потъват все повече в тинята и калта, причинена от непрестанните и постоянно засилващи се приливни дъждове.
        Единственият шанс за спасение е онази далечна светлина, онзи блед проблясък в далечината, който едва пробожда множеството гъсти черни облаци, която светлина уж се доближава, но в същото време изглежда все по- безнадеждна. Всичко тъне в самота. Остава само бледата сянка на изминалото лято, която като мъгла от спомени се носи сред влагата в сивата атмосфера. Лятото... онова слънчево лято, което сякаш никога няма да се върне...